Николай Теллалов - Пълноземие

Съвсем ненадейно долови полъх на животни. Окопитено и посъвзело се, то направи плавен вираж, като следеше терена.

Отдолу имаше походна кошара, безредно обкръжена от тъмни шатри. Пред тях дотляваха огньове. Навярно тук стануваха чергари-върколаци и вампир почувства прилив на ободряваща съживителна злоба. Ето върху кого щеше да си изкара гнева от обидата!… Разбира се, най-добро време за нападане на върколаци бе седмица след Голямото пълнолуние и така, докато месечините не вземат да растат. При млади луни тези песоглавци можеха да окажат съпротива, а на Пълнолуние да не говорим — разправяха, че тогава дори сармак предпочитал да им отстъпи път.

А тъкмо сега месечините бяха млади и растяха.

Нищо, още по-добре! Ще разкъса някой тъп овчар за секунда, ей така, не за храна!

Вампир непохватно кацна и предателски омекналите крака го разлютиха още повече. То заподскача към близката шатричка, намираща се доста встрани от другите, жадно за убийства и мъст.

Пред отметнатия полог на входа пушеше меден мангал. Над него просветна любопитно жълто езиче пламък. То освети за момент вътрешността на шатричката и вампир настръхна от отвращение.

Вътре, сред размятани черги, парцаливи бали и пръстени делви, двойка полузаспали върколаци се чифтосваха. Навярно го правеха отдавна, ту унасяйки се в сън, ту събуждайки се в неразбираема за смразения вампир страст. Тихичко скимтяха от удоволствие, лижеха си косматите лица, приглаждаха един на друг разрошената козина.

Седем проклятия на Нощта! За каква „ любов “ толкова говореха тези жалки уроди, след като единият винаги използваше другия?! Както у всички примитивни същества само единият индивид биваше оплоден, кое му беше равностойното на съвкуплението при тези твари — едни от многото дивашки раси и видове, завладели толкова Светове, а в същото време Съвършените, сиреч двуполовите като него, търпяха гонения, омраза, избиване и унижения! Нищо, приемащо Светлината като благо, не е достойно да съществува, о, Мрак, колко несправедлив е Всемирът! Сега, сега е моментът да възтържествува поне за миг, поне в едно крайно ограничено място Истинският ред. И да утихне лютивината на оскърблението, нанесено му от изчадието на Дневния унищожител!…

То се завтече право към входа на шатрата, клатушкайки се на кривите задни крайници, в яростта загубило всички хуманоидни черти от муцуната и раздутото от чужда кръв тяло.

Ала пред самия мангал коварно го удари миризма на чесън и тогава то видя забити в земята пръчки, върху които имаше окачени връзки от гадните луковици. Не бе ги забелязало, заслепено от яд, и сега патеше за непредпазливостта си. Понечи да спре, но щом кривна, събори провиснали от един друг прът грозд бронзови клепала. Те издрънчаха като сблъскващи се в схватка рицарски дружини. Вампир панически се замята, обезсилвано и задушавано от чесъна, трескаво затърси път за измъкване от лабиринта тотемни тояги — всички със защитни амулети от чесън.

В шатрите се надигна писък, вой и гневни крясъци. Заблеяха овцете в кошарата. Лумнаха факли, забягаха сенки на изскачащи мъже и жени. В ръколапите си стискаха дълги криви ножове и — нещо много по-неприятно! — трепетликови колове със заковани на острото сребърни земеморски парички.

Достатъчно, реши вампир . Напрегна всички сили и излетя. Подир тъмната грозна сянка се надигна войнствен вой, смразяващ като на пълнолуние, полетяха камъни, стрели и проклятия. Някъде се чу хленчене на уплашените кутрета и това разяри възрастните още повече. Вече отдалеч, вампир чуваше как в нощта ехтят закани, че още на близката пълна месечина всички кръвопийци ще събират с кошове богата реколта белѝ.

Вампир тресеше муцуна, покрила се с алергични обриви, и за първи път се радваше, че иде сезонът на Летните безмрачия. През този омразен период то изпадаше в летаргичен сън, от който винаги се пробуждаше кисело и изтощено от глад. Но сега очакваше неактивния етап от нормалния си жизнен цикъл с упование в късата памет на върколаците, характерна впрочем за всички примитивни раси и народи, мърсящи Света със съществуването си…

Ала шарканите! — ох, шарканите нивга нищо не забравят!

Ооооо, Велики Мрак!…

И тогава то реши три неща. Първо, незабавно трябваше да уведоми за обета си всички свои съплеменници…

Веднага свърна на север, към Светата пропаст, за да я стигне час по-скоро преди Голямото зазоряване.