Николай Теллалов: Пълноземие

[3] Евгеника(от гр.) — наука за подобряване на човешката раса. Терминът е доста компрометиран заради практикуваното от нацистите стерилизиране на душевноболни и „расово непълноценни“. В отвъдната България обаче евгениката се разбира като генетична профилактика, която задължително помага на родители с наследствени заболявания да заченат умствено и физически здрави деца. ↑

[4] 20 април 1889 г.— рожденият ден на Хитлер. ↑

[5] Вайсе Розе(нем.) — „Бяла роза“, нелегална антихитлеристка организация в Мюнхенския университет, която се осмелила след Сталинградската битка да организира протестна манифестация. Арестуваните за това „престъпление“ Кристоф Пробст (24-годишен), Ханс Шолл (25-годишен), София Шолл (22-годишна), проф. Курт Хуберт, Александер Шморел и Вили Граф са екзекутирани чрез гилотиниране. ↑

[6] „Браунер Ладен“(нем.) — „кафяв магазин“, магазин за нацистки символи и принадлежности. ↑

[7] „Остиндустри“ ООД— компания за използване на затворнически труд, ръководена от СС. ↑

4.

Навън отново бе тъмно, облачно и прехвърчаше сняг. Навярно орбиталното огледало беше залязло или бе пренасочило отразени и филтрирани от ултравиолетовия излишък лъчи към други райони.

— Натам — посочи възрастният мъж към мигаща редица жалони — има една пещера, наскоро откопана. Там е Проходът.

Тръгнаха надолу. Якето и шапката пропъждаха студа, новите, невероятно удобни и без разносване обувки скърцаха по ледената корица върху камъните, с които бе грубо-елегантно павирана пътеката.

— Пресиян, войничето, подарил ми е златен талисман. Дали…

— Ти си, може да се каже, почти наполовината дракон. И мъж. Няма проблеми с преминаването . Хубаво е да имаш нещо, подарено от приятел.

— С когото се разделяш завинаги.

Жалоните край пътеката угасваха зад гърба им.

— Това е част от Съдбата ни — безцветно отрони инспекторът.

Над главите им зашумяха борови клони. Въпреки снега и пътеводните лампи, дънерите на дърветата едва мъжделееха.

— Далеч ли е? Да не закъснея…

— Още двеста-триста крачки — изпуфтя инспекторът.

Последният жалон помръкна пред тясна черна цепнатина — гърлото на пещерата.

Тишина, изпълнена с падащ сняг и шушнене на мъгла в гъстия елак.

— Ми… май пристигнахме навреме. След малко Проходът ще се активира. — Възрастният мъж като че бършеше потното си лице, после издуха нос в кърпата и плю встрани.

Дичо го изгледа. После изведнъж се сети:

— Да имате някакъв шал? В Прохода има силно лъчение, навярно УВ, първия път едва не ослепях, а и сега не ми се ще да ми обели носа! Всъщност няма нужда, ще нахлупя шапката…

Инспекторът му протегна нещо, което се оказа плоска тубичка.

— Вземи това.

— Какво е то?

— Крем против слънчеви изгаряния.

Те се срещнаха с очи в мрака.

— Благодаря ви за дрехите. Нищо не е забравено, и бельо, и така нататък…

— Царицата ти ги е харизала. Да са ти честити.

— В раницата намерих нож с емблема ВАРАН…

— Момичето-витяк, Найя — тя ти го подарява.

— … и чисто тефтерче с молив и календар до две хиляди и четирийсета година.

— То е от мен.

Радослав се мъчеше да различи чертите на мъжа пред себе си.

— Кой сте вие?

Инспекторът се замисли.

— Навярно един глупчо на шейсет и седем — опита той, но явно не му звучеше достатъчно добре. Понечи да каже още нещо, когато откъм пещерата се донесе някакъв звук.

Все едно биеха милиони камбани зад девет планини.

Двамата обърнаха глави и изведнъж осъзнаха, че този шум , въпреки че бе причинен от отварянето на Прохода, не се възприемаше от слуха, а звучеше право в душата и предизвика чудато и неприятно объркване. Над пещерата започна бавно да се разгаря в призрачен облак миниатюрно северно сияние.

— Започва се — рече инспекторът.

Плътна синя светлина шурна от гърлото на дупката. Дичо трескаво взе да плеска лицето си с крем. Видя, че полицаят стои с повдигнати рамене и жадно го гледа.

— Е… сбогом, Радославе — протегна ръка възрастният мъж и здраво стисна лепкавата от мазилото длан. — И… пази се.

И внезапно го хвана и с другата ръка за рамото, сякаш готов да го прегърне.

Джобът на шлифера стряскащо и звънко забръмча.

Ръката на инспектора се стрелна към него и апаратчето задавено млъкна.

— Светът е пълен с досадници — изръмжа мъжът. — Нали, бате? — обърна се той към Радослав почти шепнешком, някак умолително и ласкаво.