Николай Теллалов: Пълноземие

Светкавица да бе пламнала пред Дичо, не би получил такова усещане за просветляване. Чувстваше как напълно осъзнатата черупка на инспектора едва сега се пропуква и в сърцето му плисна една голяма радост.

Но радост, стисната за гърлото от предателски сълзи; радост, силна и в безсилието си пред Съдбата; и непокорна, приела, но непримирила се, неизтребима и непобедима — РАДОСТ.

— Знам — задави се Радослав, — знам! кой!…

Светлината на Прохода го теглеше в себе си и парализираше челюстите и разсъдъка. Дичо й се опъна, протегна ръка към мъжа с обгореното лице…

— Не се бави! — извика инспекторът. — Проходът, Радинчо, проходът! Върви там и я НАМЕРИ!…

Подметките на младия мъж се откъснаха от земята и сияен въртоп го увлече в себе си. Пещерата го глътна и нещо в света трепна…

Неописуема светлинна експлозия изригна без звук и всичко наоколо се встъкли в една безкрайна секунда…

Мъжът в развял се от натиска на вероятностната вълна шлифер не можеше да види, но чувстваше, че пещерата отново е мъртва и пуста.

Пуста.

— … намери я, заклевам те… и никога не се разделяйте!… — довърши той едва чуто.

След известно време измъкна телефона, доближи го до клюмналата си глава и равно каза в слушалката:

— Да, кой ме търси?

* * *

Отново бе близо до хижата, но не се любуваше на мъгливите светлинки от беломорски градчета в подножието на планината, а масажираше с вкочанени пръсти клепачите си. Стръмничък му се стори обратният път, на всичко отгоре и на кьораво…

Инспекторът постоя с длан върху очите още известно време, после с късо издишване махна ръка от лицето си и заопипва джобовете за радиотелефона.

— Яд те е, нали? — обади се вътрешният му глас.

„Да — призна незабавно инспекторът, — на Бойчо ще му измисля някаква ама много досадна задача.“

— Айде де, само така си приказваш. Не ти е виновен той.

„Знам.“

— Ти мълча почти през цялото време. Или все говореше за друго.

„Защо да го обърквам с мои проблеми? Важното е, че се срещнахме…“

— Можеше по̀ така да му намекнеш…

„Я по-кротко. Досетливи сме. Ще разбере. Или го смяташ за тъп?“

Вътрешният глас се притесни и за прикритие атакува:

— Защо все пак нищичко не му каза? Някой и друг съвет би му бил от неоценима полза…

„Или от неоценима вреда. По-добре да намира сам пътя… и да стане по-добър от… хм.“

— Оправдаваш се — обвини вътрешният глас.

„Не. Вярвам в него .“

Радиотелефонът както винаги се оказа в последния джоб, в който инспекторът бръкна. Придържайки апаратчето в длан, той занатиска клавишите с палец. В същото време вдигна лявата си ръка и с чупка в китката отдръпна маншета на ръкава от часовника. Беше спрял на 00:00:00.7 часа, 3 октомври 2036.

„Навреме“, рече си инспекторът.

— Още много дълго ще те е яд.

По лицето на полицая се изписа досада.

„О, я стига!…“

— Ама, по дяволите, навярно никой никога няма да има подобен шанс!…

„Halt die Klappe [1], умнико, пречиш ми.“

Вътрешният глас се оттегли.

Екранчето на телефона показваше избран петбуквен код. Инспекторът изключи апарата и против всякаква логика натисна бутона „повикване“. Вдигна телефона по-скоро към слепоочието си, отколкото към ухото. Притвори очи.

Почувства сякаш докосване с перце под черепа.

— Премина, Царице — доложи тихо.

Имаше нужда да чуе гласа си, а не просто да телепатира репликата.

Отговор не последва веднага, но той усещаше незримото й мислеприсъствие.

~ ти… как си?

Инспекторът странно се усмихна и проговори наум:

~ … щях да се гътна от инфаркт, щом го видях…

~ о, моля те, Радинчо, недей се шегува тъй!… говорихте ли?

Той се позабави.

~ не

— Не би ни стигнало никакво време… — добави дрезгаво на глас към вятъра.

~ … разбирам те, скъпи приятелю…

Събеседничката излъчи телепатично докосване, оцветено в топло-нежни психобагри.

— Не съжалявам… поне не много. Получих предостатъчно. Повече би било жива лакомия. Как е при теб?

~ след малко кацам в Рейкявик

— Онова сборище надути кретени, дето мислят, че управляват планетата! Свий им сармите този път, Веренче!

Звънлив момичешки смях, който предизвика спомени за себе си като някакво ехо в мислите.

~ дадено!… и… благодаря ти, юнако ми

— Няма нищо. Винаги съм насреща, нали знаеш.

Слабо усещане за далечна, ала предназначена специално за него усмивка.

Телефончето изпиука — сигнал за край на връзката. Инспекторът почувства как телепатичната нишка се разпадна.