Николай Теллалов: Пълноземие

— Ъмммррр… Човек!…?

— Точно така, гадино. Искам добре да запомниш тази миризма, ти и твоите нечестиви съплеменници в целия този край. Искам, когато и да се появи този човек по тези земи, веднага да обадите това на първия срещнат змей, халич, ламя или дори сармак. Разбрахме ли се, изтръско на Нощта!?

— Да сме се разбрали ?! — изфуча вампир . — Нима мислиш, че съм готово да направя услуга на такива като теб?!

— И не само. Случи ли му се и най-мъничка злина, всинца ви ще държа отговорни. А сега, закълни се, че ще сториш това, което искам, ти и цялата ти раса.

— Няма начин, извратено порождение на Светлината!

— Ще ти взема живота! — заплаши змеицата.

— Ха! — с отровно презрение отвърна вампир , макар стомашната му кухина да се сви конвулсивно. — По-добре да пукна, отколкото да ти направя добро! Върви в ада, сбъркано влечуго.

За съжаление оскърбленията сами по себе си никога не изваждаха дракон от равновесие и тази тук нямаше изгледи да се вбеси и го убие. Сбогом, лека смърт. В приказките за това, че змейове и ним подобни издънки на Унищожителя не обичали да измъчват, вампир не вярваше. Просто не можеше да си представи подобна нелепост.

— Тогава не ще кротна, дорде не хвърля и последния от вас пред взора на Небесния Събрат. Всички. Разбра ли ме? Млади в разцвет, пищящи сукалчета и сбръчкани старци — всички! Вятър ще вее пепелта ви по целия Свят на Кашеп. Е, езика ли си глътна?

Вампирите не хранеха особено топли чувства към други представители от своята раса даже през сезона за чифтосване. Но Древният им Закон, забраняващ убийство на себеподобен, се спазваше най-свято. Дори се гордееха с него — та не бяха ли единствените същества в цялата вселена навярно, които не се избиват помежду си! И затова чудовищността на обещаното го накара да занемее.

— Ти не можеш да говориш така! — промълви с усилие вампир . Чувстваше се болно и уплашено като никога. — Шаркани никога не постъпват по този начин!!

— Така ли? — насмешливо отвърна змеицата и премерено бавно свали от главата си шлема.

По раменете й се разпиляха черни коси, а върху изненадващо човешко лице светнаха безмилостни очи с цвят на страшното дневно небе.

— Аз мога да постъпя така. Защото съм наполовината човек, кръвопиецо.

Вампир започна да скимти въпреки усилията си да се овладее. Зловеща усмивка разцъфна като октомврийски изгрев на устните на жената-змеица.

— Кълни се, нещастнико!

Неусетно тя се беше приближила до обезумелия вампир и то , само и само да се избави от страховитото й присъствие, заквича в отчаяние:

— Кълна се! Кълна СЕ!! КЪЛНА СЕ!!!

— Не дъхай ми насреща, вониш на мърша — изкриви устни и сбръчка носле змеицата, неумолима като съдба, — ами кажи, в що се заклеваш?

— В деветте кръга на Мрака, в кръвта, що съм сукал от родителя си, в кръвта, която давам на отрочето си!

— Не забрави ли нещо?

— … И в Последния ден, когато ще угаснат всички слънца — добави вампир и се оклюма. Наистина нямаше как да не каже и най-страшната клетва.

— Хм… Питам се, а от какво ще живеете вие, когато угаснат всички слънца. Не си ли се замисляло?

И тя със смях се отдалечи. Подхвана в грижовна прегръдка все още несвястното, мърляво фаморско момиче и с шум разпери драконските си криле.

Вампир я следеше, свито на кълбо, полузадушено от срам и омраза. Ако имаше за нещо да им се завиди на змейовете, това бяха крилете — ципесто-люспести и с нокти-ятагани, които пореха гранит, късаха желязо, а дори и диамант можеха да одраскат.

— И не забравяй, че и аз дадох клетва — подвикна змеицата, преди да отлети, — на случай че някой от вас наруши онова, което обеща ти!

Очите й изведнъж потъмняха, станаха жестоко-лилави, цветът на смъртта, и вампир закрещя, когато крайчецът на крилото му се овъгли.

— Сега вече ще помниш, зло изчадие, що съм ти рекла!

Крилете й плеснаха и тя се стрелна като метеор нагоре към звездния купол.

Може би мина час, преди вампир да се почувства в състояние да лети. Разгъна кожестите ципи, заради приликата с които векове наред бяха страдали безобидните прилепи в цели три Свята, и треперейки се издигна над тъмната земя. Насочи се в колеблива линия към пещерите, които обитаваше. Планираше на малка височина подир въздушните течения. Чувстваше се изпито, празно като изсмукано от паяк, но едновременно с това и тежко от преумора и унижение.

Под него се мярнаха съвсем непознати ориентири и то с глухо раздразнение установи, че се е отклонило от пътя. Плъзна възпалени, смъдящи от драконовата миризма очи по съзвездията и тромаво смени посоката.