Николай Теллалов - Пълноземие

Пълноземие

Превод:

chitanka.info

Когато търсиш някого, чийто дом е в друго измерение на реалността, тогава пътеките често те отвеждат на неочаквани места — Радослав много скоро стига до този извод, след като Проходът го е пренесъл не съвсем там, където трябва.

Годината е 2036…

… но не от бъдещето на познатия му свят!

Николай Теллалов

Пълноземие

Поради наличието на много старобългарски букви в текста, се препоръчва да четете това произведение с шрифт, който ги поддържа — напр. DejaVu, Lucida Sans Unicode.

Посвещавам този роман на баща си,

Христо Георгиев Теллалов

Преките пътеки не са равни, нито нанагорни или нанадолни. Те са преки.

Народна мъдрост

Пролог

1.

Той бърже стисна очи, ала ярката Светлина насила проникваше под клепачите. Кожата настръхна от лъчите й, които идеха отвсякъде , пронизваха тялото и разбъркваха мозъка. Усещаше ги, чувстваше натиска на Светлината. И… дори я чуваше !!!

Звуците се издигаха от незнайни дълбини — или може би падаха от невероятни висини — като мехури, които се уголемяваха и се сливаха в шумяща пяна, а в измъченото съзнание нахлуваха нови и топяха предишните, объркваха и заглушаваха мисълта, кършеха волята за съпротива.

Светлината пееше. Пееше нещо толкова страховито и величествено, че цялото му човешко същество се сви в мизерна страхлива топчица…

… дойде на себе си, но го осъзна чак след известно време. Пазеше смътен спомен за пламнал в лепкава треска сън, за безформени кошмари, усещане за тежко люшкане в заблатен океан, а раните в гърдите и под плешката лютяха до полуда.

Усещаше, че лежи по гръб, с разперени ръце и крака върху някаква твърда гладка повърхност, от която лъха прохлада. Без усилие диша сухия въздух. Изглежда наоколо цари здрач… Бе достатъчен, за да му бликнат сълзи, и той отново притвори очи. А уж съвсем малко беше повдигнал клепачи. Концентрира се върху тялото си. Леко размърда крайници, шавна рамене, изви кръста и врата си. Чувстваше се оздравял, само леко отпаднал и изтръпнал. Каквото и да беше преживял, то вече бе в миналото. Сега имаше едно-единствено желание — да се изкъпе.

И беше зверски гладен. Гладен като… змей .

!!!

Секунда след това той разтърсващо хлътна в спомените си, в познатата реалност на своя живот, също както преди малко се намести в тялото си.

Боже!!!

Престрелката пред пощата!… Тежките пестници на ударните вълни… Страшният дъх на пламващ в дяволско ликуване бензин, на опърлени коса и плът.

Бягство по улички, заспали в юлската жега. Прелитане в лъвски скокове над огради и порти. Ледени парвания от куршуми.

Леле, колко болеше!

Особено ударът в гърба! Онзи миг, в който сляпото олово го настигна и се сплеска в него, трошейки ребрата му! Беше едрокалибрено — навярно един танк така усеща тъпата глава на бронебоен снаряд или целувката на базука — завъртя го като пумпал, при което пое и следващия — за щастие пистолетен — изстрел. Точно в стомаха.

И после?

После „Уинчестър“-ът страховито ревна в отговор и улучи някаква колона — рикошетът засипа изкривените от злоба лица на преследвачите с безброй сачми и остри късчета мрамор. Все едно плисна кофа кръв в главите им. Те изпищяха и изтърваха оръжията си.

Радослав се олюля… и побягна отново, въпреки че бе редно да тупне на асфалта и да издъхне начаса̀. С почуда проумя, че не подтичва, ами дърпа напред като спринтьор. Свирна още един куршум и лявото му ухо заглъхна. Вълшебната риза стегна тялото му като сбруя на парашутист и властно го повлече към спасението — брега на морето, наричано някога Понтос Еоксейнос. С протегната назад ръка Радослав изпрати напосоки последния заряд на пушката в упоритите бабаити. И продължи да се носи като вихрушка напред и напред, към шума на вълните…

По дяволите…

Той въздъхна дълбоко.

Все пак им избягах, нали!?

Нали.

Опипа повърхността под себе си. Приличаше на утъпкана пръст или засъхнала глина. Връхчетата на пръстите му отрониха фини пясъчни зрънца. Бавно отвори очи, примигвайки от светлината, и непохватно изтри отново потеклите сълзи. Кожата на лицето му се залющи. Навярно бе обгоряла от слънцето.

Кой знае колко съм се валял като пияндурник пред кръчма…

Където и да се намираше, тук се зазоряваше. Да, беше именно ранно утро, малко преди изгрев, а не гаснеща вечер. Не можеше да си обясни какво го караше да бъде сигурен в това.