Николай Теллалов - Пълноземие

Младият мъж се оклюма и повлече внезапно натежали крака по неясните си следи от предишната разходка. Колко стъпки беше изброил одеве? Ах, да му се не види — забравих. Главо, главооо дървена…

И изведнъж му замириса на дим. Веднага се наежи и ускори ход. Камъчета се стрелкаха изпод кецовете и оставяха браздички в пясъка-прах… Пред нишата, която иронично бе нарекъл „мой дом“, гореше огън.

Радослав приклекна.

Между купчина камъни се процеждаха весели жълти пламъчета. Топлината погали лицето му — гърбът настръхна, Дичо запремигва често-често и стисна зъби.

Наистина, колко малко му трябвало на човек…

Подуши и вода. Наблизо течеше ручейче и попиваше в пясъците. Извираше направо от скалната тераса.

— Чудесата ме харесват — дрезгаво изрече Радослав.

До вълшебното кладенче имаше очукани алуминиеви канчета, досущ като онези от войниклъка. От по-голямото, за манджа, се вдигаше пара и стърчеше лъжица. Върху метала на съдинките личаха надраскани букви и цифри.

И младият мъж отново потръпна, задъха се почти ужасѐн, когато разчете написаното по канчетата:

р-к Р. Х. Р. — 5 б, 1 р; ГО 4012

Редник Радослав Христов Радославов от първа рота на пети батальон. И серийният номер на зачисления му автомат „Калашников“, калибър 7,62 милиметра — винаги така бележеше вещите си в казармата.

Какво значи всичко това?!

— Значи, че още нищо не е загубено — отвърна на паниката си Дичо и опита да се позасмее. — Нищо не е чак толкова зле. Може би… трябва да се чака?

Предпазливо изви очи нагоре, където осезаемо присъстваха затулените от ръба на терасата каменни чудовища.

Естествено, никой не му отговори.

Радослав надникна в паницата. Поразочарован, опита гозбата. Изцъка с език и поклати глава.

Здрасти. Леща. Гъста и топла. Виж го ти, юнакът, седи си между мъглявината Андромеда [1]и Големия Магеланов облак [2]и си похапва — какво? — банална леща!… Даже без хляб.

Хмък.

— Айде, айде! — дъвчейки, промърмори на вътрешния си глас Радослав. — А без хич, бате? Кротувай, както е казал Рей Бредбъри…

* * *

За разграничаването ден-нощ Радослав се осланяше на собствените си биоритми, но от приятели-пещерняци бе чувал, че цикълът сън-бодърстване не е железно неизменен — при дълъг престой под земята мнозина, дори съвсем не новаци, съвсем се объркват и престават да вярват на часовниците си. Дичо нямаше часовник, ала още през първите „дни“ заподозря, че галактиката на „изток“ се върти спрямо псевдохоризонта.

След няколкочасов размисъл, съчетан с безцелно обикаляне из пустинята в търсене на неизвестно какво, той измайстори малка „обсерватория“ от плочковидни, като домино, камъчета. Легнал по корем, търпеливо проследи през процепа в каменната пирамидка спиралните ръкави на галактиката. Пресмятания и мерене на ъглови размери по пръсти на изпъната ръка, пъшкане над синуси и косинуси — това му отне още един час, но накрая повече или по-малко се убеди, че милиардозвездната система ротира с период около 72 часа.

Мислено въртейки я в небето, Дичо внезапно намери обяснение за усещането си, че настъпва сутрин. В рамките на следващите две денонощия галактиката първо щеше да се покаже максимално над псевдохоризонта, а после да се скрие поне на три-четвърти под линията му. Значи, съществуваше нещо като ден и нощ…

Вероятно щеше да захладнее през двайсетината часа смрачаване, но същинска тъмнина Радослав не очакваше. Надяваше се, че изчисленията му са сравнително верни. Набеляза си сред тъмните мъглявини на галактиката една, приличаща му на пеперуда, прецени къде трябва да се намира след осем-десет часа и прицели чрез пренареждане на камъчетата астрономическия си „инструмент“ към предвижданото й място. Сетне старателно записа плодовете на математическите си усилия в тефтера и се помъкна към „огнището“ да спи, уморен от смятане и отпъждане на депресията.

Чудодейният огън играеше с парливи езичета, измитото и излъскано канче бе отново напълнено по вълшебен и необясним начин. Вътре вдигаше пара небрежно размачкано картофено пюре с домати. Радослав въздъхна. Каквото или който и да се грижеше за манджата, не проявяваше по-голямо въображение от това да възпроизвежда на всеки девет часа блюдо от войнишкото минало на Дичо.

Брей, че си капризен, изисканий господинчо!

Радослав кимна в неопределена посока за „благодаря“ и излапа порцията, която ако изстинеше, би представлявала мъчение за вкуса и тежест за стомаха.