Николай Теллалов: Пълноземие

… Радослав гребеше с шепи водата от извора, обливаше се, търкаше се, пуфтеше от удоволствие и сумтеше от прохладата, щом ветрецът докоснеше мокрото му тяло.

И ето, най-сетне се почувства чист, а драконовите люспи, вече неотменимо негови, блеснаха и матово отразиха светлината на галактиката…

Съхнеше пред огнището и с ножа, преди това понаточен в лакътя, си режеше ноктите. „Ако и те станат по някое време змейски, тогава ще видиш истински зор, бате“, рече си и провери с палец страните си. Реши, че отново може да пусне брада. Поне докато не се научи да бълва огън, с който да си я опърля.

Това го разсмя и Дичо прехапа език. Който, според небцето и зъбите, още не даваше признаци на раздвояване.

Преди да заспи, Радослав целуна надписа „Обичам те“ върху талисманчето.

* * *

Дните се точеха, изпълнени със скука. Донякъде се разсейваше, пишейки в бележника. Страниците му бързо се изпъстряха с догадки и хипотези, рисунки и чернови на стихове. От последните не оставаше никак доволен.

Ядеше съвестно всичко, което намираше в канчето. Странно, нито веднъж в чорбите не откри месо или друго блажно.

Усъвършенства „часовника“, особено след като от юг изгря дребна, но изключително ярка виолетова звездица. Бе безмилостна към очите и водеше свита нежни жълтеникави мъглявинки. Тя даваше светлина колкото цялата галактика, междувременно почти изцяло скрила се зад псевдохоризонта, над чиято ръждива мъглява ивица се подаваше като петльова опашка само един от спиралните й ръкави.

Радослав посвети цяла страничка на виолетовата гостенка, предположи, че всъщност тя е квазар, и преименува посоките на този странен свят според видимите небесни движения: така бившият „юг“ стана „изток“, а „западът“ получи статут на „север“.

Смело си позволи няколко похода в пустинята, чувстваше се доста по-уверен, но наистина не откри нищо ново сред дюните. Нямаше животни и насекоми, липсваха растения, вероятно дори микроорганизми. За последното хич не съжаляваше, макар да бе сигурен, че змейската кожа би го предпазила от бацили и вируси.

Други промени в тялото си Дичо не регистрира. Освен дребния факт, че за една „нощ“ без никакви болки му изпаднаха всички пломбирани и развалени зъби, а на следващата „сутрин“ му поникнаха нови и известно време го сърбяха венците. Чудеше се дали не са му израснали нови сливици и апендикс.

Сфинксовете постепенно замлъкваха. Бученето им ставаше все по-недоловимо и когато виолетовата звезда достигна зенита си, чудовищата притихнаха съвсем.

Радослав се покатери върху главата на черния колос и разгледа трите му очи. Не посмя да ги пипне. От височината на статуята той дълго и методично се взираше във всички посоки, но никъде не долови и най-слабо движение.

От нямане какво да прави Дичо почисти площадката и гънките в изваянията от пясък.

* * *

Една „нощ“, както си спеше завит презглава с якето, за да се предпази от режещото сияние на квазара, той внезапно се пробуди. Известно време недоумяваше какво го е разбутало така рязко.

Изваянията бръмчаха. Само че този път се чуваха .

Още сънен, Радослав наметна якето, грабна плика с вещите си (посегна и към канчето, но се отказа) и се завтече към близкото стълбище. Преди да го достигне, се спъна, защото забеляза, че небето е съвършено различно — цялото черно, бездънно, покрито с купове ярки звезди. От галактиката и виолетовия квазар нямаше и следа.

Ала пустинята сякаш оставаше същата — безбрежна и скучна. Малко по-сумрачна и посребрена от инаквата светлина.

~ ЧАКАЙ

Мисълта шавна в собствената му глава, но категорично не бе родена от нея. Идеше отвън .

Радослав пусна плика и якето долу, поколеба се, но любопитството взе връх. Без да бърза, готов да се върне, ако се натъкне на някакво възражение срещу действията му, той изкачи стъпалата.

Сутринта и тях да измета, да минава времето…

Над площадката пълзеше тънка призрачна мъгла, мъждукаща в цвят, за който Радослав не намери подходяща дума. В светещите й воали преминаваха някакви същества. Формите им, зле различими в студените изпарения, не се поддаваха на описание. Ясно се открояваха единствено муцуните на сфинксовете. Очите им блестяха меко. Чудовищата поглъщаха едни и бълваха други Преминаващи.

Някои от силуетите наподобяваха хора.

Дичо стоеше на предпоследното стъпало и гледаше. Нямаше го одевешното вълнение. Равнодушно изпровождаше с очи върволицата сенки. По същия начин едно време като дете наблюдаваше влаковете. Тогава, в началото на всяка лятна ваканция на село, му беше много интересно да маха на непознатите пътници, ала после просто изпращаше с поглед тракащите вагони, без да усеща възторг. Нещо от това минало — вкусът му — сега се бе върнало. Само дето нямаше влакове.