Николай Теллалов: Пълноземие

На терасата сфинксовете бръмчаха без звук.

Докато миеше канчето на извора, Радослав си рече, дали пък да не остави до съдинката бележка с поръчка за пакет цигари и една бира…

А въже със сапун?…

… Сапун — това е добре, стига да не е калъпче пресована кир, тип „МНО“.

„ Утре ще се изкъпя! — даде си дума Дичо. — И без сапун, чудо голямо…“

Върна се и се просна на пясъка, протегна крака към огъня. Полузадрямал, усети, че нещо в „леглото“ му убива — камъче навярно, точно под ребрата. Радослав зарови ръка под якето, което му служеше за постелка и завивка. Но се оказа, че дразнещият твърд предмет се намира в нагръдния джоб на куртката.

С какви ли още боклуци съм си пълнил джобовете?…

Пръстите му напипаха нещо дървено, което Радослав притисна към челото си.

Талисманчето на момичето-змеица.

Сълза се търкулна по скулата му и попи в пясъка. Втората изсъхна на миглите.

Радослав спеше.

* * *

Мъглявината „Пеперуда“ в неизвестната галактика блестящо потвърди всичките му сметки и го изненада безкрайно. Имало значи файда да се потиш в МЕИ над всичките математики, особено над култовия учебник на Брадистилов…

Все пак по-вероятно беше да е познал, отколкото изчислил, защото без хронометър и инструменти цялата тази работа повече приличаше на игра на гатанки.

Така или иначе вече разполагаше с еталон, по който да измерва времето.

Дано не са години, защото ще полудея.

Премятащата се в невъобразимата си отдалеченост галактика още поне десет часа щеше да дава достатъчно светлина и затова Дичо се осмели да проучи околностите. Не се боеше, че ще се изгуби, защото фундаментът с изваянията се оказа единственият стърчащ над плоската равнина ориентир. Но тръгна с нежелание. Ами ако Проходите вземат че изчезнат, докато скита из пясъците?

Радослав плю ядно — какво може да стори, ако това се случи? Как би могъл да го спре? Да държи сфинксовете за опашките?

По време на обиколката си не изпускаше терасата от очи. А когато навлезе в долчинка между две дюни и изгуби Прохода от поглед — почти се паникьоса.

Нищо интересно или дори по-различно не видя в пустинята. По едно време на север забеляза някакви пухкави искрици, сякаш автоколона с включени фарове криволичеше из пясъците. Кой знае какво разстояние го делеше от тези светлинки. А те угаснаха толкова бързо и бяха толкова слаби, че дори се усъмни в обективното им съществуване.

Връщаше се доволен, почти като у дома, и мислеше само за вода и миене.

Стори му се, че от юг в небето се надига бледа синкава заря.

Почина си, седнал върху лапите на Белия сфинкс. След еднообразието на пясъците имаше нужда да пипне изваянията.

Защо са три? И в различни цветове? Мраморен, хематитов и гранитен. Мммм…

Нещо полузабравено го човъркаше, не му даваше мира, но колкото и да се напрягаше, споменът не пожела да изплува. Можа само да се сети, че някога е чел нещо, което му напомняше за тези сфинксове… Древен Египет? Великденските острови? А дали не бяха мотиви от български народни приказки? Без да успее да изрови от паметта си разковниче, Радослав слезе по стълбата към изворчето, решен да се изкъпе, пък ако ще турско да е! Или съветско.

Водата — пак чудеса! — течеше топло-хладка. Ми… екстра. Нищо никога не е толкова зле, колкото изглежда отдалеч, без да си джапнал с двата крака. Якето полетя на топка в пясъка, после и кецовете. Бррр! Не е като душ в София… Радослав отдръпна крак от ручейчето, изхлузи дънковата риза, посегна да свали и змейската кожа.

Дланите му се плъзнаха по драконовите люспи. С пръстите си ги усети меко-грапави, но същевременно почувства съприкосновението на собствените си ръце с тях .

Като със собствена кожа.

Въртеше се и се опипваше, зяпаше се, но ситуацията оставаше същата — Веренината кожа не можеше да се свали от гърба му. Люспите израстваха от човешката му плът, между тях стърчаха косъмчета. Сиво-черна премяна на смок го покриваше от лактите до раменете — татуировката бе затулена и не личеше — и от врата пълзеше по гръбнака до опашната кост, имаше я по ребрата… По корема люспиците ставаха съвсем дребни и нежни, бързо чезнеха под пъпа… Слънчевият сплит лъщеше с едри вроговени плочки. Гърдите запазваха предишния си човешки вид, но ключиците напомняха борови клонки… и бедрата отстрани, почти до коленете — все едно бе одрал шишарки…

Изнемощял, той седна на пясъка.

Под лявата си мишница напипа по-твърди люспи. Същото загрубяване намери в областта на черния си дроб. Докосна лявото си ухо. Част от него също грапавееше. Унесено човъркаше местата на зарасналите огнестрелни рани…