Николай Теллалов: Пълноземие

Смехът секна, защото в спомена нямаше нищо весело.

Стигнах плажа и…

… се хвърли в ласкавите вълни, които оцвети с кръвта си (смътно се учуди, че е толкова малко), и заплува с нечовешки усилия навътре. Отзад гръмнаха веднъж, сетне на плажа се вдигна олелия, писъци…

По едно време, навярно на стотина метра от брега, Радослав пусна уинчестъра да потъне. След него — и раницата. Вързаното около кръста яке — ръкавите му се заинатиха, нямаше сили да се освободи и от кецовете, нито от дънките… И когато се предаде, когато отпусна ръце и се сбогува с въздуха и слънчевата светлина, когато тъмнината на дълбините го засмука в себе си, някакви гъвкави торпеда с нежна кожа енергично го избутаха нагоре, възпениха с опашки вълните и се понесоха още по-навътре в морето, далеч от затракващите край кея катери…

… Изтръгна се от омаята — отгоре остро трепкаха звезди и в гладкото като язовир море призрачно мъждукаха стремително раздвижените струйки вода. Делфините продължаваха да го държат на повърхността, като го побутваха с приятелски ухилени муцуни. Бяха поне няколко дузини, цяла тълпа спасители. Чуваше приглушената им гълчава, цвилещото скърцане на сонарите им. От време на време някой се стрелваше да хване оказала се наблизо риба. Оживиха се, щом човекът със змейска кожа дойде в съзнание, и зацвърчаха от всички страни, занатискаха се да бъдат погалени, почесани…

Някак — не помнеше как — им обясни, че трябва да се върне на сушата. Попитаха го къде. Той отговори. Делфините се наредиха в клиновиден строй, а Радослав прегърна гръбната перка на водача. Сетне последва шеметно пътуване в нощта. Дичо ту се унасяше в трескав сън, ту вирваше глава и с тревога преценяваше височината на яркия брилянт на Юпитер над хоризонта.

Пред тъмната ивица на брега се почувства безкрайно отпаднал.

Помогнаха му да изпълзи на пясъка, почти го изхвърлиха от морето и засвистяха подире му за сбогом, изразявайки съжалението си, че не може да остане, за да поиграят.

Радослав помнеше, че тогава заплака.

Влачеше се с мъка, с последни сили, с последните капки инат, като си помагаше с най-гадните псувни, за които се сещаше. Драконовата кожа на Верена пулсираше в такт с неравното му сърцебиене. Гадеше му се като след дълго возене на въртележка, раните тръпнеха, пробитото от куршума ухо бучеше…

… Когато допълзя до кладенеца, от дъното му се стелеше угасващо синкаво сияние. С отчаяно усилие на волята младият мъж се прекатури вътре през зидания бордюр.

И тогава Светлината го стисна…

… и се озова тук . Ако се съди по небето — на милиони светлинни години [2]извън нашата Галактика. Жими Бога! По дяволите!

Мамка му!!!

[1] Парсек— „паралакс-секунда“, разстояние, изминавано от светлината във вакуум за три години, два месеца и седемнайсет дни със скорост близо милиард и сто милиона километра в час. ↑

[2] Светлинна година— мярка за разстояние; пътят, който изминава светлината за една година във вакуум — приблизително девет и половина трилиона километра. ↑

2.

От терасата на сфинксовете към пустинята слизаха три стълбища с по девет стъпала.

В грубата три-четириметрова стена на терасата Радослав откри неравни ниши. В една от тях пренесе оскъдния си багаж.

Макар безкрайните дюни — ни ситен пясък, ни едър прах — да го разстройваха с обречените си лилавеещи сенки, да стои в прицела на диамантените очи на изваянията му се стори къде-къде по-неуютно и изнервящо.

Обиколи площадката, затъвайки до глезените. Мъчеше се да не мисли за нищо — само наблюдение и възприемане на безрадостната околност. Стисна за гушата всичките си крещящи емоции и съумя да постигне крехко душевно равновесие. Сякаш балансираше на въже, тънко като косъм и режещо като бръснач.

Трай, сърце.

Дичо педантично отброи с крачки периметъра на сфинксовия фундамент. Триста двайсет и седем.

Е, нека да са и девет. Факт, който може би има някакво значение. А сега малко по̀ друга равносметка.

Той тръгна на нова обиколка, сякаш се стараеше да избяга от отчаянието си. Какво пък — в движение се мисли по-добре. И такааа…

Атмосферата става за дишане. Поне засега. Температурата… Да речем, че е към шестнайсет-осемнайсет градуса, напълно поносимо. Виж, откъм вода и храна…

Радослав сепнато вдигна глава и съсредоточи цялото си внимание към далечината.

Нищо.

Мъртвило. Прастара пустош.

И все пак интересно — хоризонтите север-юг като че ли са по-близки — сто, двеста, но километра ; колкото до видимостта по оста изток-запад… В тази посока нещата наистина клонят към безкрайност.