Николай Теллалов: Пълноземие

Върхът на стрелата не се беше отклонил и на косъм от центъра на мраморно-бялото му чело дори за четвърт миг. Полупрозрачните клепки измигаха невярващо, човекоподобното лице на вампир се издължи в откровено и неприкрито изумление… и изведнъж последва светкавична зигзаговидна атака!…

Който и да беше противникът — елф, самодива или фаморски чародей, — сега го нямаше!

Вампир подпърхна във въздуха.

Несъмнено току-що рицарят е бил тук, на това място, към което то стръвно се бе спуснало в смъртоносен устрем, ето, даже подритнатата от ботуша съчка едва докосваше земята след кратичък безсмислен полет…

— Не ме ядосвай! — обади се стрелецът, о, ужас, зад настръхналия гръб на вампира. — Или ще ти изстискам главата в ланската шума!

То се стегна и застана лице в лице с неочаквано опасния си враг. Бяха си разменили местата, отвлеченото фаморче се търкаляше зад воина в сребристо. Той продължаваше да заплашва със стрелата, но сега прицелът на острието се местеше бърже-бърже от челото към сърцето. Страхът подсили гнева и вампир горделиво отвърна:

— Не ме е страх, защото съм по-силно, празноглавецо. И махни глупавата си стрела, която дори не е сребърна. Ха-ха! Разрешавам ти да се простиш със звездите и месечината, защото след малко ще ти изпия очичките, дръзко хлапенце! Виж ги само как сияят, виж ги за сетен път…

Показалецът на ръката, с която стрелецът стискаше лъка си, се изпъна напред, а острието хлътна назад. Продължавайки подигравките и опитите да отвлече вниманието на врага си, вампир се напрегна в очакване онзи да пусне тетивата. Беше уверено, че ще успее да избегне стрелата, нищо, че не приличаше на сребърна, можеше пък да е от трепетликов прът, а вампир не обичаше да изпитва болка, която с толкова ищах причиняваше другиму, след което да докопа крехкото гърло, преди рицарчето да е посегнало отново към колчана си…

Тетива обаче не звънна, стрела не изсвистя в нощта. Ала протегнатото пръстче докосна острието и се поряза в ръбовете му. В слабото лунно сияние вампир видя как на върха на стоманеното жило на стрелата увисна тъмна капка кръв и инстинктивно пристъпи към нея…

Полъх на ветрец най-сетне довя миризмата на непознатия, а с нея и изпаренията от кръвта.

Вампир изпищя, падна на колене и запълзя встрани, кашляйки като разпрано. Нищо — нито хлорни пари, нито дори чесън и трепетликов дим, самодивска трева и светена вода, не бе в състояние да го разтърси и ужаси толкова, колкото миризмата на тази кръв!

— Махни това, махни това! — гъргореше и скимтеше то , забравило цялата си злобна и сприхава гордост. — О, девет кръга на Мрака! Слънце, Слънце, Дневния унищожител носиш ти в кръвта си, ааааа!… Ти — дракон!

Загърчи се от болка, омраза и смъртен страх. Успя да се отдалечи още няколко стъпки, тежко повърна примесена с пепел слуз и чак тогава се поовладя.

Дребното змейче, без да бърза, прибра кошмарната си стрела в колчана. Също толкова вбесяващо безгрижно отпусна тетивата на лъка и го пъхна в калъф, по който блеснаха сребърни украшения. Сетне постави ръце на колана си — нещо нежно иззвъня по него, сякаш бе обкичен със стъклени висулчици. Дрънна ножница на сабя. Въпреки всички дрънкулки по себе си, смъртоносното същество го беше издебнало, него, рожбата на Тъмнината! Тънките устни на вампира затрепериха още по-болезнено, побиха го тръпки на безсилен гняв.

Няколко дълги мига минаха в мълчание и накрая то не издържа:

— Храня наследник, плът от плътта ми, затова наруших договора! Сега убивай ме, мъчи ме, но не ме карай да ти казвам, че се разкайвам! Изобщо не жаля, кълна се в деветте кръга на Мрака!

— Това не ме интересува, макар че някой друг път бих те убила начаса̀.

Вампир гнусливо помръдна носовия си хрущял. Змеица! Жалки лицемери, които мръснословят, че уж егоизмът бил само вампирска същност, а това качество впечатано е в недоразвитото им естество! И това тук, най-омразното — женско! Ох, да беше ти самодива с млечно-медена кръв, аххх!…

— Помириши това — продължи отвратителното разделнополово създание.

В краката на вампира тупна дървена кутийка в кожена кесия на дълъг тънък ремък. Без да сваля разширени очи от змеицата, то вдигна с нежелание предмета и след кратко колебание се престраши да го отвори. Вътре имаше парче материя. Вампир предпазливо го подуши. Върху парцалчето усети ръждиви петна отдавна засъхнала кръв. Не се удържа и бързо, скришом ги лизна.