Николай Теллалов: Пълноземие

Обърна се назад. Потърка белезите си.

Всички слухове и догадки за това, как е бил обезобразен, не струваха и пукната пара. Не бластер, нито огнемет, а змейският пламък на разплаканата Верена завинаги потопи чертите на лицето му в забрава. Беше преди години. Така трябваше. Сам настоя.

Никой, никой не биваше да го разпознае като бащата на Радимир.

О, колко сълзи проля за това и за много друго милото драконче… И той самият също, но тайно от нея…

Инспекторът се ослуша.

През играещия си в стряхата на хижата вятър дочу съскане на турболет. И макар че машината поначало не вдигаше много шум и приближаването й би се регистрирало само от армейско електронно-акустично устройство за детектиране на слаби сигнали, инспекторът без прашинка съмнение се загледа в тъмнината точно там, където след малко блеснаха бордовите светлини на турболета.

Намаляващите обороти на двигателя тънко засвистяха и се стабилизираха на глухо фучене, сякаш в моторите бяха впрегнати демони… или може би лами. Подухна влажно от витлата. Инспекторът се загърна в шлифера и тръгна към машината, приведен срещу вдигнатия от въздушните струи снежен прах.

— Можеше поне да му дадеш за спомен полицейската си значка — пак прозвуча в мислите му вътрешният глас.

„Добре де, прав си, трябваше. Сега бъди така добър, настрой се на служебна вълна. Тъкмо в този момент имаме злоупотреба с мобилизационно оръжие и тръшкането не е най-уместно.“

— Кога някой твой случай е изниквал тъкмо в подходящ момент, а, криминален инспектор Радославов от отдел „Дискретни поръчения“?

„Защо се заяждаш? Моят собствен вътрешен глас! Не е ли малко… хм, кофти, ъ?“

— Кофти-некофти, но можеше да му дадеш нещо повече от бележник и тубичка с крем!

Той не обърна внимание на последната самозакачка. Замислено се усмихваше. Вече хванал се за скобата до люка на турболета и засилен да скокне в кабината, Радослав подвикна наум на вътрешния си глас:

„Ей, ама кажи честно, готин бях като млад, нали?“

Вътрешният глас направи гримаса на шеговита досада. Край на книга втора

[1] Halt die Klappe(нем.) — млък, затвори си плювалника. ↑

Послепис

Ужасът на жертвата докрай го изпълни с лакома наслада. Вампир се накани да забие зъби в пулсиращите вени на нещастното създание, когато от тъмнината враждебно изпука сух клон, изскърца подметка на подкован ботуш о подал се от шумата камък и някой изсъска:

— Не прави това, злодеецо!

Вампир изфуча неприятно изненадано, рязко извърна озъбена муцуна и впи жестоки очи в мрака. Бледа светлина от тъничкия сърп на Средната луна му позволи да различи в тъмнината дребна фигура. Досадник-храбрец в сребрееща ризница. Млад, вероятно юноша, ако се съди по гласа, въпреки че спуснатото огледално-лъскаво забрало на закрития шлем позаглушаваше думите.

Изпъваше звънка тетива на боен лък. Между показалеца и средния пръст на лявата ръка играеше напред-назад острие на стрела като езиче на усойница.

Клетата фаморка в ръцете на вампира с жален стон — досега кошмарният му поглед не й даваше възможност да издаде дори тих писък — омекна и загуби съзнание.

То се концентрира върху стрелата, сочеща го право в челото, и проследи отблясъка на лунния лъч върху метала на острието й. Моментното объркване се смени с трескаво недоумение, а после вампир се разля в ехидно веселие. Ха, ха, плашат го с желязо!… Само едничка дреболийка още продължаваше да го смущава, лек ветрец духаше откъм гърба му и потрепващите ноздри не долавяха миризмата на безумеца.

Все едно. Вампир се чувстваше в добра форма. Още веднъж фосфоресциращите му очни ябълки, сякаш напукани от тъмната паяжина на жилките, опипаха стройното тяло насреща, увито в самохвална стоманена дантела.

Чудесно. Обичаше да убива хубави неща.

То се облиза и ухили.

Дори да е някой геройстващ елф, спукана му е работата. А те имат тооолкова вкууусна кръъъв!…

— Защо? — подигравателно изграчи вампир . — Да не би по твоя милост да умра от глад, ха-ха!

— Нарушаваш договора! — мрачно отвърна стрелецът. — Изпило си вече престъпниците на лобното място край селището и не би трябвало да си гладно чак до другата луна. Ако пък си толкова алчно, потърси си бездумни твари, ей колко е голяма гората.

С учудване вампир се вслушваше в гласа на неочаквания си противник. Нима самодива ?

Хм, колко възбуждащо!…

То небрежно пусна безчувственото фаморско момиче и направи внезапен скок настрана. Тялото му изфуча като край на кочияшки бич от бързината на движението. Искаше да стресне глупавото си вражле, но вместо това се стресна само̀.