Алисън Ноел - Нощна звезда

Сърцето ми подскача при вида на усмивката, която плъзва по устните му. Лицето му се прояснява и в очите му се връща познатият блясък. Успокоена, продължавам по-уверено:

— Няма нужда да се притесняваш за мен. След всички упражнения по медитация с Ава и тренировките с теб сега виждаш нова, подобрена версия на Евър! Мога да се справя с Хевън, въобще не се съмнявам в това.

Той поглежда нея, поглежда и мен. На лицето му е изписана тревога, явно се разкъсва между съмнението и желанието да ми вярва. Притеснява се за безопасността ми, смята, че той е отговорен за това положение, защото ме превърна в безсмъртна.

— Добре. Искам да ти кажа само едно… — Хваща брадичката ми и накланя главата ми леко назад, за да ме погледне право в очите. — Не забравяй, че тя е ужасно гневна, много силна и абсолютно безразсъдна — най-опасната комбинация, която мога да си представя.

Кимам в знак на съгласие и отговарям:

— Дори да е така, не бива да забравяш, че аз съм концентрирана и по-силна и се контролирам много по-добре от нея. Тя не може да ме нарани, колкото и да опитва. Няма да спечели тази битка. Да не говорим, че аз имам нещо, което тя няма…

Той ме поглежда. Явно не е очаквал тази промяна в сценария; не сме я обсъждали предварително, макар да репетирахме много пъти. Не разбира какво искам да кажа.

— Имам теб. Ти си мой — сега и завинаги, нали? Или поне така каза снощи, докато се опитваше да ме омаеш в английската провинция…

— Аха, значи аз съм се опитвал да омая теб? Сигурна ли си, че беше така? — Той се разсмива и със затворени очи притиска устни към моите. В началото милувката е нежна, внимателна; после започва да ме целува така, че цялото ми тяло пламва. По него плъзва онзи изгарящ трепет, който само Деймън предизвиква у мен. Почти веднага обаче се отдръпваме един от друг. Не можем да губим контрол точно сега, не можем да си позволим разсейване.

Това може да почака, а Хевън — не.

Едва успявам да се успокоя и виждам Майлс, който се промъква между тълпата и се насочва към нас. Спира на няколко крачки разстояние и се завърта на триста й шейсет градуса. После се заковава на място и заема поза на фотомодел — леко изнесен встрани крак, ръце на кръста — допълнена от остър, твърд като стомана поглед и нацупени устни.

— Да забелязвате нещо различно? — Очите му палаво прескачат от мен на Деймън. — Хевън далеч не е единствената, която се е преобразила по време на лятната ваканция.

Зарязва позирането и пристъпва по-близо.

— В случай, че не сте ме чули, ще повторя: да забелязвате… нещо… различно?

Произнася думите бавно, като натъртва на всяка сричка.

Двамата с Деймън се вглеждаме в него и светът край нас сякаш застива. Известно време седим така, зяпнали и почти бездиханни. Двама вкаменени безсмъртни, които се чудят дали пред тях не е застанал трети.

— Айде де, кажете! К’во мислите? — пита Майлс и отново се завърта, след което заема нова поза. Явно смята да остане така, докато някой от двама ни проговори. — Холт направо не успя да ме познае!

Какво си мисля ли?! Ами че „нещо различно“ е твърде слабо казано. „Истинска трансформация“ звучи по-удачно. Поклащам невярващо глава.

Късата му кестенява коса сега е значително по-дълга, начупена като тази на Деймън. От по детски пухкавите му бузи, които го караха да изглежда поне две години по-малък, няма и следа. На тяхно място се виждат изсечени скули, квадратна челюст и добре оформен прав нос. Дори неизменните му дънки, тениска и обувки изглеждат съвсем различно. Излъчването му е променено. Напомня ми на гъсеница, решила, че е крайно време да се измъкне от грозната си овехтяла обвивка и да покаже на света прекрасните си нови криле.

На косъм съм да си помисля най-лошото, а именно, че Хевън се е добрала до него преди мен, когато съзирам блестящата му оранжева аура, която трепти около цялото му тяло. И двамата изпускаме въздишка на облекчение. Той все още е смъртен.

Аз все още се опитвам да проумея онова, което виждам. Нямам представа как да реагирам и какво да кажа. Затова изпитвам истинска благодарност към Деймън, който се заема със задачата да прекъсне мълчанието:

— Както виждам, Флоренция ти се е отразила добре. Даже много добре — усмихва се той на Майлс, като същевременно успокоително стисва дланта ми.

Майлс се разсмива в отговор и лицето му грейва, отпуска се, но за кратко. Аурата му започва да трепти, когато той се съсредоточава върху Деймън, и тогава си спомням.

Явно така се бях отплеснала в драмите си със Сабина и Хевън, че напълно съм изключила. Бях забравила за портретите на Деймън и Дрина, които Майлс бе открил.