Алисън Пиърсън: Скъпа, няма не мога

1.37 :

Как стигнах дотук? Може ли някой да ми обясни? Не в тази кухня, имам предвид в този живот. Сутрин е — преди коледния концерт в училището, а аз налагам с точилката пайове със стафиди и плодове. Не, нека да съм пределно ясна, по-скоро прилагам тормоз над готовите сладкиши, което като цяло е много по-труден и деликатен процес.

След като ги разопаковам от луксозните им опаковки, измъквам пайовете от фолиото, слагам ги на дъската за рязане и стоварвам точилката върху безупречната им набрашнена повърхност. Уверявам ви, не е толкова лесно, колкото изглежда. Ако удариш пая твърде силно, се получава нещо като реверанс, изпълнен от дебелана — краищата на тестото се издуват и плодовата плънка изтича навън. Но с един премерен замах — представете си удар, достатъчен да размаже малък бръмбар — се получава намачкана ронлива повърхност, което придава на пая вид на домашно приготвен. Домашният вид е целта ми. Домът е там, където е сърцето. Домът е мястото, където добрата майка пече сладкиши за децата си.

И цялото това главоболие само защото преди десет дни Емили се върна от училище с писмо, сега закрепено на хладилника с магнит с образа на Тинки Уинки, в което се обръщаха към нас, родителите, с молба, дали не бихме могли да се включим доброволно с подходящи празнични лакомства в коледното тържество, което организираха винаги след коледния концерт. Бележката е напечатана с малиновочервено мастило, а най-отдолу, до подписа на госпожица Емпсън, се мъдри снежен човек с четвъртита шапка и свенлива усмивка. Да не се оставите обаче да бъдете подведени от енергичния неофициален тон или от изобилието на дружески удивителни знаци!!! О, не. Училищните бележки съдържат определен код, който е така умело втъкан в текста, че може да бъде дешифриран само от „Блитчли Парк“ 1или от виновни жени в напреднал стадий на безсъние.

Да вземем например думата родители. Когато пишат „родители“, това което всъщност имат предвид, което все още имат предвид, са майките. (Дали някой баща, който има съпруга, някога е прочел подобна бележка от училище? На практика предполагам, че не е невъзможно, но бележката ще да е била покана за тържество — нещо повече, покана за тържество, което е минало поне преди десет дни.) Ами „доброволно“? Доброволно е учителски жаргон за „на живот и смърт или детето ви няма да бъде прието в училището, което сте избрали“. Що се отнася до „подходящите празнични лакомства“, определено не се има предвид нещо, купено в супермаркета от някоя мързелива измамница.

Откъде го знам? Все още помня погледите, които си размениха майка ми и госпожа Фрида Дейвис през 1974 година, когато едно момченце с прашен сив анорак се приближи до масата с дарения за Фестивала на жътвата с два компота от праскови в кутия за обувки. Изражението на лицата им завинаги се е запечатало в паметта ми. То казваше: „Що за жалка повлекана е тази майка, отскочила до магазина на ъгъла, за да отпразнува Божията щедрост, когато милостивият Бог съвсем ясно изисква кошница с плодове, завита в целофан? Или хляб, изпечен на плитка.“ Близнаците на Фрида Дейвис внимателно лавираха из църквата, понесли хляб, сплетен на плитчици, гъсти колкото на мома германка.

— Разбираш ли, Катрин — по-късно обясни госпожа Дейвис, която неодобрително присви ноздри над чаените кейкове, — има майки, които полагат усилия като майка ти и мен, и други, които — продължително подсмъркване — не си правят труда.

Естествено, знаех за кои става въпрос. Жените, които го карат през пръсти. Дори през 1974 година вече одумваха майките, които ходеха на работа. Жени, които носеха костюми с панталони и дори, както се говореше, позволяваха на децата си да гледат телевизия по светло. Слуховете за немарливостта им се лепяха по тях като прахта по корнизите им.