Алисън Пиърсън: Скъпа, няма не мога

8.47 :

Една от най-старите и най-изтъкнати институции в лондонското Сити, „Едуин Морган Фостър“ се издига на ъгъла на Бродгейт и Сейнт Антъни Лейн. Крепост от деветнайсети век с голяма изпъкнала предна част, цялата в стъкло от двайсети век, тя изглежда така, сякаш в нея се е врязал самолет, чийто нос се е показал от другата страна. С наближаването на централния вход, спринтът ми се поуспокоява до подтичване. Започва дежурната проверка.

Обувки — две еднакви? Да.

Следи от повръщано от бебето по сакото? Няма.

Да не съм загащила полата отзад в бикините? Не.

Показва ли се отнякъде сутиенът? Не.

Добре, влизам. Прекосявам с бърза стъпка мраморното преддверие и светкавично показвам пропуска си на Джералд от охраната. Откакто преди година и половина подновиха фоайето на „Едуин Морган Фостър“, което приличаше на банков салон, то започна да наподобява онези огради от кътовете на пингвините в зоопарковете, проектирани от руски конструктивисти. Всяка повърхност е ослепително снежнобяла, освен стената в дъното, която е боядисана в тюркоазеносиньо, с цвета на сапуните „Ярдли“, които пралеля ми Филис харесваше преди трийсетина години, само че според дизайнерите цветът бил „проникновеното океанско синьо на бъдещето“. За това мъдро прозрение ЕМФ, моята фирма, на която й плащат, за да управлява чуждите капитали, по непотвърдени данни се бе изръсила с над седемстотин и петдесет хиляди долара.

Можете ли да си представите подобна сграда? Седемнайсет етажа, обслужвани от четири асансьора. Раздели ги на четиристотин и трийсет служители, прибави шестима нерваци, натискащи копчетата, двете злобни копелета, които никога не задържат вратата, и Роза Клеб с количката за сандвичи, така че или трябва да се примириш с вероятното четириминутно чакане, или да поемеш по стълбището.

Пристигам на тринайсетия етаж с аленочервено лице и се натъквам право на Робин Купър-Кларк, нашия инвестиционен директор, облечен в ситно райе. Сблъсъкът на миризми е колкото незабавен, толкова и остър. Аз: Eau de Пот 7. Той: афтършейв „Елит“ с остатъчни нотки на скъпи пури и аромата на автомобил с кожен салон и орехово табло.

Робин е изключително висок и един от неговите таланти е да успява да те гледа отгоре, без всъщност да те гледа отвисоко, и да те кара по какъвто и да било начин да се чувстваш малък и незначителен. Така че миналата година изобщо не се изненадах, когато прочетох в некролога, че баща му бил епископ, награден с Кръст за храброст. У Робин има нещо едновременно свято и непоклатимо. Имало е моменти в ЕМФ, когато съм си мислила, че бих умряла, ако не беше неговата доброта и леко насмешливо уважение.

— Забележителен тен, Кейт. Да не си карала ски? — Ъгълчетата на устните му потрепват като за усмивка, но една рунтава посивяла вежда се извива въпросително към часовника над едно от бюрата.

Мога ли да рискувам да се престоря, че съм тук от седем и съм отскочила навън само за капучино? Един поглед към офиса ми казва, че асистентът ми Гай вече се подсмихва злобно до автомата за вода. По дяволите! Трябва да ме е забелязал точно в същия миг, защото над приведените глави на брокерите, придържащи телефони между рамото и брадичката си, зад секретарките, европейското бюро и екипа по световните акции с техните еднакви пурпурни ризи „Луин“, долита гласът на асистента ми, чийто тон е предназначен за всички висшестоящи над мен:

— Оставих документа от Бенгт Бергман на бюрото ти, Катрин — обявява той. — Съжалявам, че отново си имала проблеми с придвижването.

Забележете употребата на думата „отново“ — капката отрова върху острието на кинжала. Малко мекотело. Когато преди три години отпуснахме стипендия на Гай Чейз чрез Европейския бизнес университет, той беше досадник от колежа „Белиол“, облечен в костюм от четири части, а личната хигиена му куцаше. Завърна се, облечен в „Армани“, и с изражението на човек с магистърска степен по безогледна амбиция. Мисля, че мога съвсем честно да кажа, че Гай е единственият човек в ЕМФ, който е доволен от факта, че имам деца. Шарки, летни ваканции, коледни концерти — всички те са удобна възможност за Гай да блесне в отсъствието ми. Виждам, че Робин Купър-Кларк ме гледа очаквателно. Мисли, Кейт, мисли.

В Сити можеш да минеш метър при закъснение, стига да излезеш с онова, което приятелката ми, адвокатката Дебра, нарича „мъжко извинение“. Висшестоящите мениджъри, които биха били искрено ужасени от историята за среднощно бебешко повръщане или за самоотлъчила се в неизвестна посока бавачка (чудно, отговорността за бавачките, на които и двамата родители плащат, винаги се смята за задължение на жените), с радост приемат всяко извинение, свързано с двигателите с вътрешно горене. „Колата се развали / нещо се повреди.“ Или „Ако можеше да видиш — следва казус на тежка телесна повреда — на… — следва името на улицата.“ Всяко едно от тези извинения би свършило работа. Автомобилните аларми са безценна нова добавка към репертоара от мъжки извинения, защото въпреки че показват типично женски признаци — тотална непредсказуемост, пронизително пищене — те спадат към „мъжките извинения“ и могат да бъдат занесени на поправка в сервиза.