Алисън Пиърсън: Скъпа, няма не мога

— Барби не е част от приказката за бебето Исус, Емили.

Тя ми хвърля своя най-добър поглед „ала Хилари Клинтън“, изпълнен с благородно снизхождение към прегрешилия.

— Не това бебе Исус — въздъхва тя. — Другото, глупчо.

Разбирате ли, това, което можете да получите от едно петгодишно дете след командировка, не е любов, дори не е прошка, а нещо като помилване. Нуждата да хвърли вината върху мен бързо е победена от желанието да разкъса опаковката в пристъп на ликуване. (Всяка работеща майка, която твърди, че не подкупва децата си, може да добави „лъжкиня“ в автобиографията си.) Емили вече разполага с още един подарък, с който да отбележи поредната изневяра на майка си — която прави кариера — точно както майка ми получаваше нова висулка за гривната си всеки път, когато баща ми си хванеше нова любовница. Бях на тринайсет, когато ни напусна — дотогава мама едва повдигаше златната белезница на китката си.

Лежа си и си мисля, че можеше да бъде и по-лошо (поне съпругът ми не е алкохолизиран сериен прелюбодеец), когато Бен дощъпурква в спалнята и направо не вярвам на очите си.

— Боже мили, Ричард, какво е станало с косата му?

Рич надзърта изпод завивката, сякаш за първи път вижда сина си, който през януари ще навърши годинка.

— А, Пола го заведе в онзи салон до гаража. Каза, че косата му влиза в очите.

— Прилича на член на Хитлеровата младеж.

— Добре де, пак ще израсне. А и Пола смята, аз също, че цялата тази работа с къдриците на младия лорд Фаунтлерой… е, днешните деца не изглеждат така, нали?

— Той не е просто дете. Той е моето бебче и искам да изглежда точно по този начин. Като бебе.

Забелязвам, че напоследък Рич е възприел стандартен начин да се справя с избухванията ми. Нещо като сведената глава и примирената поза на очакващ ядрен удар, но тази сутрин не може да се въздържи да не измърмори.

— Нямахме възможност да ти уредим международна конферентна връзка с фризьорката в такъв кратък срок.

— Какво трябва да означава това?

— Означава само, че трябва да се научиш да не обръщаш внимание на някои неща, Кейт. — Той вдига бебето с отработено движение, забърсва сополивия му нос и се отправя надолу към кухнята за закуска.

7.15 :

Смяната на скоростите между работата и дома понякога е толкова рязка — мога да се закълна, че чувам скърцането на сглобките в мозъка си. Нужно ми е известно време, за да се настроя на вълната на децата. Преизпълнена с добри намерения, започвам в стил Джули Андрюс, кипяща от енергия, ентусиазъм и лудешки напевен тон.

— А сега, деца, какво искате за за-кус-ка?

Емили и Бен за известно време отстъпват пред тази мила непозната, докато в един момент Бен не издържа, изправя се във високото столче и ме ощипва по ръката сякаш да се увери, че съм аз. Облекчението им през следващия изтощителен час и половина е видимо, когато капналото същество, което те познават като мама, се завръща.

— Ще ядеш грис и точка по въпроса! Не, нямаме корнфлейкс със сушени плодове. Не ме интересува какво ви позволява да ядете баща ви.

Ричард трябва да излезе по-рано. Посещение на обект в Батърси с клиент. Мога ли аз да изчакам Пола? Да, при условие че успея да тръгна точно в 7.45.

7.57: Ето я и нея, ръсеща куп извинения, без ни най-малко да съжалява. Задръстването, дъждът, разположението на звездите. Знаеш как е, Кейт. Всъщност наистина знам. Цъкам и въздишам в предопределените за изразяване на съчувствие паузи, докато бавачката на децата ми си прави кафе и прелиства незаинтересовано вестника ми. Да отбележа, че през последните двайсет и шест месеца, през които Пола се е грижила за децата, е успявала да закъснее всяка четвърта сутрин, би довело до скандал, а скандалът би отровил атмосферата на децата. Така че не, няма да има скандал. Три минути, за да стигна до автобуса, и осемминутно сбогуване.

8.27 :

Ще закъснея за работа. Неприлично, дръзко закъснение. Платното за градския транспорт е задръстено от автобуси. Зарежи автобуса. Изкарващ въздуха от дробовете ми спринт по Сити Роуд, а после напряко през Финсбъри Скуеър, където токчетата ми се забиват в забранените за преминаване тревни площи и предизвикват обичайното „Ой!“ от възрастния мъж, чието задължение е да вика след нарушителите.

— Ой, госпожице! Не можете ли да минавате отстрани като всички останали?

Неудобно ми е да ми подвиква така, но започвам да се тревожа, че на една малка скандална част от мен наистина й харесва да й викат „госпожица“ на обществено място. На трийсет и пет годишна възраст, при силата на земното притегляне и две малки деца, които те дърпат надолу, една жена трябва да приема комплиментите при всеки изпаднал й случай. Освен това според моите изчисления минаването напряко ми спестява две минути и половина.