Алисън Пиърсън: Скъпа, няма не мога

— Да беше видял суматохата на пресечката с Далстън — казвам на Робин, като си придавам израз на стоическо градско примирение и разпервам ръце, за да покажа цялата картина на автомобилната касапница. — Някакъв луд с бял бус. Светофарите излязоха от строя. Невероятно. Около двайсет минути не можах да помръдна.

Той кима.

— Шофирането в Лондон те кара да изпитваш благодарност за югоизточната влакова линия.

В последвалата секундна пауза правя опит да попитам за здравето на Джил Купър-Кларк, на която лекарите поставиха диагноза рак на гърдата. Само че Робин е от онези хора с вродена способност да предугаждат намеренията на другите, която му помага да прихваща и обезврежда всякакви евентуални въпроси от лично естество. Така че още щом понечих да изрека името на съпругата му, той каза:

— Ще поръчам на Кристин да ни резервира маса за обяд, Кейт. Знаеш ли, превърнали са някаква изба до Олд Бейли 8в ресторант — без съмнение сервират въртян на шиш свидетел. Забавно, нали?

— Да, просто се питах как е…

— Чудесно. По-късно ще поговорим.

Когато се добирам до убежището на бюрото ми, вече съм възвърнала самообладанието си. Въпросът е, че аз обичам работата си. Може невинаги да изглежда така, но аз наистина я обичам. Обичам прилива на адреналин, когато акциите, на които съм заложила, донесат очакваната печалба. Изпитвам гордост, че съм една от малкото жени в първокласните салони за пътници по летищата, а когато се прибера, обичам да разказвам пътническите си премеждия на приятелите ми. Обичам хотели с рум сървис и обслужващ персонал, който се появява като духа от лампата, и белите памучни чаршафи, сред които намирам съня, за който жадувам. (Когато бях по-млада, исках да спя с други хора; сега, когато имам две деца, най-силното ми желание е да спя сама, за предпочитане дванайсет часа без прекъсване.) Но най-вече обичам работата — усещането, че съм добра в това, което върша; чувството за контрол, когато всичко останало в живота изглежда толкова объркано. Обичам факта, че цифрите правят онова, което им наредя, и никога не питат защо.

9.03 :

Включвам компютъра и изчаквам да вляза в мрежата, за да видя фондовите индекси. Тази сутрин връзката е толкова бавна, че би било по-лесно да взема самолета до Хонконг и лично да проверя проклетия Hang Seng. Написвам паролата си — Бен Памперс — и отивам директно в Блумбърг, за да видя какво е станало с пазарите след изминалата нощ. Nikkei е стабилен, бразилската Bovespa играе обичайната си луда самба, докато Dow Jones 9прилича на разпечатка от изследванията на пациент в интензивното, подписал отказ да бъде реанимиран. Скъпа, навън цари студ, и то не само заради мъглата, обгърнала офис сградите.

Следва проверка на валутите за някакви драматични ходове, после влизам в ТОП, за да се осведомя за важните новини в корпоративния свят. Водещата новина е свързана с Гейл Фендър, която работи в търговията с облигации или по-скоро работеше. Сега съди фирмата си, „Лорънс Хърбърт“, за сексуална дискриминация, тъй като колегите й мъже получили много по-големи бонуси за много по-слаби резултати, за разлика от нея. Заглавието гласи: „Ледената девица охладнява към мъжете“. Според медиите жените в лондонското Сити са или Елизабет I, или обзети от нега танцьорки на кючек. Познатата стара история за девицата и курвата, увита в „Уол Стрийт Джърнъл“.

На мен лично винаги ми е допадала идеята да стана Ледената девица — може би някъде се продава съответният тоалет? Обточен с бели кожи, с високи остри токчета и подхождащия им пикел. Все едно, историята на Гейл Фендър ще завърши по начина, по който подобни истории винаги завършват: без коментар, със сведен поглед, докато напуска съдебната зала през страничния изход. Ситито потушава всяко недоволство: имаме си начин да те накараме да замълчиш. Да затвориш устата на хората с банкноти от по 50 лири винаги дава резултат.

Отварям имейла. Четирийсет и девет съобщения в кутията, откакто съм си проверявала пощата последния път в офиса. Бегъл поглед върху тях, като първо изтривам нежеланите.

Безплатен брой на някакво ново списание за инвестиции? В коша за боклук.

Каним ви на конференция за глобализацията край Женевското езеро, обслужвана от световноизвестния майстор готвач Жан Луи… В коша.

От „Личен състав“ искат да знаят дали ще участвам в новия корпоративен видеозапис на ЕМФ. Само ако ми дадат собствена каравана с Джон Кюсак, завързан за леглото.

Ще се подпиша ли под картичката за някакъв уволнен нещастник от Министерството на финансите? (Джеф Брукс напуска доброволно, но уволненията скоро ще започнат.) Да.