Алисън Пиърсън: Скъпа, няма не мога

13.01 :

— Добър ден, дами и господа. Казвам се Кейт Реди и искам да ви приветствам с добре дошли на тринайсетия етаж. Тринайсет е нещастно число за някои, но не и тук в „Едуин Морган Фостър“. Нашата фирма се нарежда в челната десетка на финансистите в Обединеното кралство, сред първите петдесет в света що се отнася до активите, като в продължение на пет години сме били избирани за финансово-мениджърска фирма на годината. Миналата година събрахме повече от 300 милиона лири приходи, което обяснява защо сме тъй разточителни с невероятните сандвичи с риба тон, които са сервирани пред вас.

Род е прав. Това го мога дори насън. Всъщност до голяма степен наистина го правя насън, тъй като часовата разлика си казва своето, челото и слепоочията започват да ме стягат и имам усещането, че някой е напълнил краката ми с ледена вода.

— Убедена съм, че вече сте запознати с понятието „фондов мениджър“. Най-просто казано, фондовият мениджър е комарджия от висока класа. Работата ми се състои в това да изучавам състоянието на фирмите по света, да оценявам движението на продукцията им на световните пазари, с други думи, да проверявам постиженията на жокеите, да залагам голяма пачка пари на най-добрия, а после да стискам силно палци той да не се препъне на първото препятствие.

В стаята се разнася смях, смехът на облекчение на двайсет и няколко годишните, разкъсвани между високомерието, че са си осигурили едно от шестте стажантски места в ЕМФ и подмокрянето от страх при мисълта, че ще ги спипат неподготвени.

— Ако конете, на които съм заложила, наистина се спънат, трябва да реша дали да не ги застрелям веднага, или си струва да лекувам счупения крак. Не забравяйте, дами и господа, че състраданието може да струва скъпо, но парите невинаги са хвърлени на вятъра.

Преди дванайсет години самата аз бях стажантка. Седях в стая като тази и кръстосвах и разкръстосвах крака, несигурна кое е по-лошо — да изглеждам като херцогинята на Кент или като Шарън Стоун. Единствена жена, назначена през тази година, бях заобиколена от мъже, грамадни мъжки животни, които се чувстваха комфортно в раираните си кожи. Не като мен в черния костюм от мачкана коприна, за който бях дала последните си четирийсет лири и приличах на училищен инспектор.

Тази година групичката от новаци е доста типична. Четири момчета, две момичета. Момчетата седят с небрежно отпуснати рамене в дъното на стаята; момичетата седят с изпънати гърбове на предната редица, с химикалки, готови за водене на бележки, които никога няма да им потрябват. Човек започва да разпознава типажите след известно време. Погледнете господин Анархист ей там с тънките бакенбарди и намръщено изражение като на Лиъм Галахър. Днес е в костюм, но в съзнанието си още носи кожено яке — Дейв вероятно е бил някакъв активист в колежа. Изучава икономика, за да се въоръжи по-добре за защита на работническата кауза, докато изнудва морално всички деца в своя коридор да купуват отвратителното кафе от Руанда, което не става за пиене.

Точно сега седи тук и си казва, че просто ще издържи на тази гадост в Ситито две години, пет най-много. Ще направи сериозна пачка, а после ще се впусне в хуманитарния кръстоносен поход. Почти го съжалявам. След седем години го виждам в един от онези модернистични мавзолеи в Нотинг Хил, с астрономически училищни такси за двете си деца и съпруга с разрушителния навик да пазарува поголовно. Дейв ще се кланя пред Господин Мангиз като всички нас, с неотворен екземпляр на „Ню Стейтсман“ в скута си. Другите три момчета са от типа земевладелски наследници с розови двойни гушки и сресани на път коси като в забавачката. Този, който се казва Джулиан, има свръхподвижна адамова ябълка, която на практика произвежда ябълково вино. Както обикновено, момичетата са истински жени, докато мъжете са едва нещо повече от момчета. Двете стажантки в ЕМФ покриват измеренията на женствеността — едната е богато момиче от Кембриджшир или Линкълншир, Централно-източна Англия, с мило кръгловато лице и кадифена лента за коса, дневната тиара на нейната класа. Клариса някоя си. Един поглед върху напечатаните биографии и става ясно, че Клариса е завършила съвременни науки в университета в Питърбъро. Чист офис материал. Сигурно е племенница на някой от директорите; никой не влиза в ЕМФ със специалност като тази, освен ако не е в роднинска връзка с парите. Със света на парите?

Момичето до нея е по-интересно. Родена и израснала в Шри Ланка, но образована в престижните „Челтънхам Лейдис“ и Лондон Скулъв Икономикс — една от онези внучки на империята, които накрая се оказват по-големи англичани от англичаните с прекомерната си вежливост и благоприличната си граматика. Със забележителни бадемови очи, които гледат уверено през очилата с рамки от костенурка и котешка поза на тялото, Момо Гумератне е толкова хубава, че трябва да влиза с въоръжена охрана в района на квадратната миля, както наричат лондонското Сити.