Алисън Ноел: Страна на сенките

— Всичко е енергия.

Тъмните очи на Деймън се взират напрегнато в моите. Настояват да слушам — и този път наистина да чуя и да разбера.

— Всичко около нас… — Ръцете му сякаш прегръщат хоризонта, проследяват очертанията му, които скоро ще изчезнат в настъпващия мрак. — Всичко в тази наша уж плътна и твърда вселена изобщо не е такова. Енергия е. Чиста, вибрираща енергия, която преминава от едно състояние в друго. И макар нашите възприятия да се опитват да ни убедят, че предметите край нас са твърди, течни или газообразни, на квантово ниво всички те са просто частици в частиците. Просто енергия.

Стискам устни и кимам, но гласът в главата ми надвива неговия: Кажи му! Кажи му веднага! Спри да стърчиш безмълвно и да отлагаш — просто приключвай с това! Побързай, преди да е започнал да говори отново!

Но не го правя. Не казвам нито думичка. Просто го изчаквам да продължи. Така мога да отложа още малко думите, които не искам да произнеса.

— Вдигни си ръката.

Кимва ми окуражително и протяга собствената си длан към моята. Внимателно и бавно повдигам ръка, решена да избягна всякакъв физически контакт. Той продължава:

— А сега ми кажи — какво виждаш?

Намръщвам се, защото целта на думите му остава неясна. После с усилие казвам:

— Ами — бледа кожа, дълги пръсти, няколко лунички… и нокти, които силно се нуждаят от вниманието на маникюристка…

— Точно така. — Той се усмихва, като че ли току-що съм преминала най-лесния тест на света. — Ако можеше обаче наистина да видиш същността й, нямаше да отговориш по този начин. Защото щеше да си видяла вихрушка от молекули, в която се гонят протони, неутрони и кварки. А ако прозреш в тези миниатюрни кварки чак до последната им невидима с просто око частица, ще съзреш именно чиста пулсираща енергия. Тя се движи толкова бавно, че изглежда твърда и плътна. Същевременно скоростта й е достатъчна, за да се различи какво представлява в действителност.

Присвивам очи. Не съм сигурна дали вярвам в казаното от него, независимо че е изучавал тези неща стотици години.

— Наистина, Евър. Нищо не е самостоятелно. — Той се навежда към мен, завладян напълно от темата. — Всичко е едно цяло. Нещата, които изглеждат твърди — като теб и мен, като пясъка, на който сме седнали, всъщност са само форми, съставени от енергия. Тя просто трепти достатъчно бавно, за да изглеждат плътни. А у други, като призраците и духовете, вибрира толкова бързо, че за повечето хора е невъзможно да ги съзрат.

— Аз обаче виждам Райли — нетърпеливо му припомням времето, което прекарах със сестра си, след като тя се бе превърнала в призрак, — или поне я виждах, де — преди да прекоси границата и да продължи нататък.

— Точно това е причината да не я виждаш вече — кимва той. — Вибрациите й са твърде бързи. Макар да има хора, които прозират и отвъд тях.

Вглеждам се разсеяно в океана пред нас. Вълните мързеливо се надигат и плъзгат една след друга. Безспирни, безкрайни, вечни… като нас.

— Сега вдигни отново ръка и я приближи към моята. Спри точно преди да се докоснат.

Поколебавам се за миг, пълня дланта си с пясък — не искам да се подчиня. За разлика от него, зная цената на това действие. Знам какво ще се случи, ако дори съвсем бегло се допрем. Заради това избягвам докосването му от миналия петък насам. Когато обаче го поглеждам отново — с изпъната длан, очакваща моята, си поемам дълбоко въздух и повдигам ръка. Почти ахвам, когато той се приближава толкова, че разделящото ни пространство става не по-дебело от косъм.

— Усещаш ли го? — Той се усмихва. — Трептенето, топлината? Сякаш нещо лекичко те боцка? Това е така, защото енергиите ни се свързват.

Започва да движи дланта си напред-назад, като по този начин мести и енергийното поле помежду ни.

— Само че, ако наистина всички сме свързани, както твърдиш, защо тогава усещането не е същото при всички? — прошепвам, привлечена от магнитния поток, който тече между нас и чието съществуване не мога да отрека. Не и с тази невероятна топлина, която предизвиква в тялото ми.