Алисън Ноел - Страна на сенките

— Може и така да е — въздиша той с поглед, прикован в моя.

— Но не можеш да избегнеш кармата, Евър. Тя е онова, което е. Не отсъжда, не е нито добра, нито лоша, както си мислят повечето хора. Това е резултатът от всички наши действия.

— Положителни и отрицателни, непрекъснатото съпоставяне и уравновесяване на събитията. Причина и следствие, око за око, каквото посееш, това ще пожънеш — и свива рамене.

— Както и да го наречеш, в крайна сметка е едно и също. И колкото и да ти се иска да мислиш другояче, точно това се случва сега. Всяко действие има съответно противодействие. Ето докъде ме доведоха моите собствени действия. — Той поклаща глава. — През цялото време се убеждавах, че съм те превърнал в безсмъртна от любов. Сега обаче разбирам, че всъщност съм го направил от егоизъм. Не можех да съществувам без теб. Именно това е причината за случващото се в момента.

— И какво — край ли? — Мой ред е да клатя глава. Просто не мога да повярвам, че той е решен да се откаже толкова лесно. — Така ли свършва всичко? Толкова ли си уверен, че те преследва кармата ти, та няма дори да се опиташ да се бориш? Изминал си целия този път, само и само да сме заедно, а сега, когато се сблъскваме с препятствие, даже няма да се пробваш да прескочиш стената по пътя ни?

— Евър — погледът му е топъл, влюбен и нежно ме обгръща цялата, но по никакъв начин не променя поражението в гласа му, — съжалявам, но има неща, които просто знам.

— Да, ама… — Поклащам глава и насочвам поглед надолу. Заравям пръстите на краката си още по-дълбоко в пясъка. — Само защото си с няколко века по-възрастен от мен не значи, че имаш последната дума! И ако наистина сме заедно в това, ако животът ни, както и съдбите ни, са преплетени — тогава би трябвало да си наясно, че това не се случва само на теб! Аз също съм част от него. И няма да ти позволя да се откажеш от съдбата си — няма да позволя да си отидеш от мен! Трябва да се справим заедно . Трябва да намерим начин…

Млъквам. Тялото ми трепери, а гърлото ми така се е свило, че просто не съм в състояние да продължа. Единственото, което мога да направя, е да седя пред него и мълчаливо да го моля да се присъедини към мен в битка, която не съм сигурна, че можем да спечелим.

— Нямам никакви намерения да те напускам — заявява той с поглед, изпълнен с желание и копнеж, събирани четиристотин години. — Не мога да те напусна, Евър. Вярвай ми, опитвал съм. В крайна сметка обаче винаги се връщам при теб. Ти си всичко, което някога съм искал… всичко, което някога съм обичал, обаче…

— Без „обаче“! — тръсвам глава. Иска ми се да го прегърна, да го докосна, да притисна тялото си към неговото. — Със сигурност има начин, трябва да има някакво лекарство! И заедно ще го открием. Просто знам, че ще успеем. Стигнали сме прекалено далеч, за да позволим на Роман да ни раздели. Само че не мога да се справя сама без твоята помощ. Така че, моля те — обещай ми, че ще опиташ!

Той ме поглежда с мамещ поглед. Затваря очи и изпълва плажа с толкова много лалета, че целият залив се покрива с красиви червени цветя. Неувяхващите символи на нашата безсмъртна любов почти скриват пясъка.

После плъзва ръка под моята и ме повежда обратно към колата си. Кожата ни е разделена единствено от гъвкавата материя на черното му кожено яке и моята памучна тениска. Това е напълно достатъчно да ни предпази от неволна обмяна на ДНК, но не и да укроти пламъка и трептящата жега помежду ни.

— Познай какво ще правя!

Майлс ме поглежда трескаво, докато се намъква в колата ми. Големите му кафяви очи са по-разширени от обичайното и на бебешкото му лице се е разляла широка усмивка.

— По-добре не се опитвай! Направо ще ти кажа, защото никога няма да познаеш! Просто няма да повярваш!

Усмихвам се, защото съм чула мислите му, минути преди да ги изрече. Естествено, въздържам се да отвърна „Отиваш на летен лагер за актьори — в Италия!“ и само миг по-късно той споделя:

— Отивам на летен лагер за актьори в Италия! Не, поправка — във Флоренция, Италия! Родното място на Леонардо да Винчи, Микеланджело, Рафаело…

И на добрия ти приятел Деймън Огъст, който всъщност лично е познавал всички тези художници!

— Знаех, че има такава възможност от няколко седмици, но едва снощи беше решено категорично. Още не мога да повярвам! Осем седмици във Флоренция. Няма да правя нищо друго, освен да играя, да ям и да преследвам смугли секси италианци!

Хвърлям му кос поглед, докато се измъквам от алеята пред дома му: