Алисън Ноел - Страна на сенките

— И Холт е съгласен с това?

Майлс отвръща на погледа ми:

— Ей, нали знаеш правилото? Каквото се случи в Италия, си остава в Италия!

Мислите ми се насочват към Дрина и Роман. Чудя се колко ли още зли безсмъртни има и колко от тях ще се появят в „Лагуна Бийч“ да ме тормозят.

— Както и да е, заминавам съвсем скоро — веднага след като свършим училище. И имам толкова неща да свърша междувременно! А, да — за малко да забравя най-готината част! Е, почти най-готината, де. Оказа се, че представлението на „Лак за коса“ свършва през седмицата точно преди да замина — тъй че все пак ще се поклоня за последно като Трейси Търнбланд! Сериозно — по-идеално просто не можеше да стане!

— Наистина идеално — съгласявам се с усмивка. — Честно, поздравления! Това е направо супер. И ако ми позволиш да добавя, заслужил си си го. Само дето ми се иска да можех и аз да дойда с теб.

В момента, в който изричам думите, осъзнавам, че са истина. Толкова щеше да е хубаво, ако можех просто да се измъкна от всичките си проблеми, да се кача на самолета и да отлетя — далеч от всичко това. Освен това наистина ми липсва времето, прекарвано с Майлс. Последните няколко седмици, докато той и Хевън (както и останалата част от училището) бяха под влияние на заклинанието, направено от Роман, бяха сред най-самотните в живота ми. Това, че Деймън не бе до мен, само по себе си бе непоносимо. Истински ме отчая обаче фактът, че нямах подкрепата на двамата си най-добри приятели. Майлс и Хевън не помнят нищо от случилото се, всъщност никой не си спомня. Само Деймън от време на време улавя по някоя частица от спомен, който го кара да се чувства ужасно виновен.

— И на мен ми се иска да можеше да дойдеш — отвръща той, докато си играе с радиото на колата ми. Опитваше се да открие музика, подходяща за доброто му настроение. — Но може, като завършим, всички да идем в Европа, а? Ще си вземем карти за намаление за влаковете, ще отсядаме в студентски общежития и ще обикаляме с раниците на гърба — звучи страхотно, не мислиш ли? Само ние шестимата, сещаш се — ти и Деймън, Хевън и Джош и аз и който и…

— Ти и „който и“ ли?! — поглеждам го изненадано. — Какво трябва да значи това?

— Нищо. Просто съм реалист — свива той рамене.

— О, моля ти се! — повдигам вежди многозначително. — И откога това?

— От снощи, когато разбрах, че заминавам за Италия. — Той се засмива и прокарва пръсти през ниско подстриганата си кестенява коса. — Виж какво, Холт е супер и така нататък, не ме разбирай погрешно. Само че нямам намерение да се заблуждавам, нито да се преструвам, че е сериозно. Все едно имаме срок на годност, разбираш ли? Определена във времето пиеса в три части: начало, среда и край. Не е като теб и Деймън. Вие сте различни. Заедно сте до края на дните си.

— Заедно за цял живот? — поглеждам го изпод вежди и клатя главата си. Когато спирам на светофара, добавям: — Звучи ми по-скоро като доживотна присъда, отколкото като „и заживели щастливо до края на дните си“.

— Знаеш какво имам предвид. — Той оглежда боядисаните си в яркорозово нокти, напълно подходящи за Трейси Търнбланд. — Говоря за това, че вие сте толкова свързани, така настроени на една вълна. И то буквално — имам чувството, че направо сте залепнали един за друг!

Вече не. Преглъщам с усилие и натискам газта в секундата, в която светофарът светва в зелено. Прекосявам кръстовището с шумно свирене на гуми, а след мен остава черна следа. Намалявам скоростта, чак когато стигам паркинга. Спирам и започвам да търся с поглед Деймън, който обикновено заема второто най-удобно място — точно до моето. В момента обаче не го виждам никъде. Недоумявам къде е. Точно когато се каня да сляза, той се появява до мен и поставя ръката си — покрита с ръкавица — на вратата на колата.

— Къде ти е колата? — пита го Майлс и му хвърля особен поглед, докато затваря вратата и премята раницата си през рамо. — И какво е станало с ръката ти?

— Отървах се от нея — отговаря Деймън с очи, приковани в моите. После обаче вижда изражението на Майлс и добавя. — От колата, не от ръката.

— Замени ли я? — интересувам се, но само защото Майлс слуша. Аз самата чудесно знам, че Деймън няма нужда да купува, разменя или продава каквото и да било. За разлика от нормалните хора, ние можем да материализираме каквото си поискаме.

Той поклаща глава и тръгва до мен към вратата. Усмихва се и заявява:

— Не, просто я зарязах отстрани на шосето с ключ на стартера и работещ двигател.