Алисън Ноел - Страна на сенките

— Моля?! — изпищява Майлс. — Да не искаш да кажеш, че си оставил онова невероятно БМВ М6… на пътя?!

Деймън само кимва с глава.

— Ама тая кола струва поне сто хиляди долара! — Майлс буквално хлъцва, а лицето му става яркочервено.

— Сто и десет — поправя го Деймън през смях. — Не забравяй, че е правена по поръчка и снабдена с всички екстри!

Майлс го зяпва, очите му сякаш ще изскочат от орбитите си. Просто не е в състояние да разбере как човек може да направи такова нещо — нито пък защо би го направил.

— Ъ-ъ, добре, нека изясним това. Събудил си се тая сутрин и си си казал — „Я, имам идея! Що да не взема да зарежа изключително скъпата си луксозна кола отстрани на пътя — Където Всеки Може Да Я Вземе!“? Така ли?

Деймън свива рамене:

— Общо взето.

— Защото, ако случайно не си забелязал — Майлс буквално се задъхва, — някои от нас си нямат коли. Някои от нас живеят с такива жестоки и откачени родители, че са принудени да разчитат на добротата на приятелите си до края на дните си!

— Съжалявам — Деймън отново свива рамене. — Предполагам, че не се сетих за това. Макар че, ако ще те накара да се чувстваш по-добре, направих го в името на добра кауза.

Когато ме поглежда обаче, заедно с обичайната топлина, получавам ужасното усещане, че зарязването на колата е просто началото на плана му.

— А как дойде на училище? — питам го, точно когато стигаме входа, където ни чака Хевън.

— С автобуса. — Хевън ни поглежда изпод наскоро боядисания си в яркосиньо бретон. — Не се майтапя! И аз нямаше да повярвам, ако не го бях видяла със собствените си очи. Гледах го как се качва на оня голям жълт автобус заедно с всички зайци, идиоти, смотаняци и аутсайдери, които — за разлика от него — нямат друг избор, освен да ползват училищния превоз. — Тя поклаща глава. — И бях толкова шокирана при тая гледка, че няколко пъти затворих и отворих очи, за да се уверя, че наистина е той. Това не подейства, така че го снимах с телефона си и пратих снимката на Джош да потвърди, че не получавам халюцинации.

И тя показва снимката. Аз поглеждам неразбиращо към Деймън и чак сега забелязвам, че не е облечен с обичайния си кашмирен пуловер. Вместо него носи обикновена памучна тениска, а дизайнерските му дънки са заменени със съвсем прости, на някаква световно неизвестна марка. Дори черните обувки за мотоциклет, които са готини почти колкото него самия, липсват. На тяхно място е обул безлични кафяви маратонки. И макар да няма нужда от модерно и лъскаво облекло, за да изглежда все така опустошително красив, както първия път, когато го видях, този нов външен вид в стил „аз съм съвсем обикновен и скучен“ просто не му подхожда.

Или поне не подхожда на онзи Деймън, с когото аз съм свикнала.

Тоест… Не мога да отрека, че е умен, мил, внимателен и щедър. Също така обаче има склонност към показност и суетност. Обръща прекалено много внимание на дрехите, колата и въобще на цялостния си образ. И в никакъв случай не бива да му се задават въпроси за датата му на раждане! За човек, който сам е избрал да стане безсмъртен, има твърде много комплекси на тема възраст.

При нормални обстоятелства изобщо не би ме интересувало как е облечен или с какво е дошъл на училище. Сега обаче в стомаха ми се е загнездило едно ужасно неприятно усещане, което настоява да му обърна внимание. Явно е предупреждение, че това е само началото. Че тази внезапна пълна промяна е много по-дълбока от намаляването на разходите, алтруизма и загрижеността за околната среда, които са включени в днешния му дневен ред. Не, това има нещо общо със снощи. Нещо, свързано с идеята му, че е преследван от кармата си. Сякаш е убедил сам себе си, че като се откаже от най-скъпите си материални притежания, ще успее да възвърне кармичното си равновесие.

— Ще влизаме ли? — Той се усмихва и грабва ръката ми в секундата, преди да се чуе училищният звънец.

Минаваме пред Майлс и Хевън, които — сигурна съм — ще прекарат следващите три часа в писане на съобщения и опити да разберат какво му става на Деймън. Поглеждам го, хвърлям поглед и към ръката в ръкавица, която здраво стиска моята, докато вървим по коридора и шепна:

— Какво става? Какво се случи с колата ти в действителност?

— Вече ти казах — той свива рамене. — Нямам нужда от нея. Тя е просто една ненужна глезотия, а аз вече нямам желание да се… глезя.

Разсмива се и ме поглежда. Аз обаче не се присъединявам и той започва да клати глава:

— Не гледай толкова сериозно, моля те! Не е станало нищо особено. Когато осъзнах, че всъщност нямам нужда от нея, я откарах до един западнал квартал и я оставих на пътя, така че някой да я открадне.