Алисън Ноел - Страна на сенките

— Евър, моля те! Спри да се измъчваш. Вече ти казах — няма да видиш нищо. Просто няма какво, защото нищо не се случи!

Преглъщам със свито гърло и поглед, прикован в тила й. Гледам я как сплетничи с Онър и Крейг и почти не чувам следващите му думи.

— Онова не се е случило. Не е, каквото си мислиш!

— Не каза ли, че не помниш? — обръщам се към него.

Виждам болката в очите му и моментално ме залива вина.

Той поклаща глава:

— Просто ми вярвай — и въздиша. — Или поне се опитай. Моля те!

Поемам си дълбоко въздух и го поглеждам. Иска ми се да повярвам. Знам, че трябва.

— Така е, Евър! Първо не можеше да преодолееш спомена за онези шестстотин години, през които съм бил с различни жени. Сега пък си обсебена от последните седмици!

Той присвива очи и се привежда към мен.

Тонът му е убедителен, опитва се да ме успокои:

— Виж, знам, че чувствата ти са наранени. Повярвай ми, наистина знам. Но стореното е сторено. Не мога да се върна назад и да променя миналото. Роман е сторил това нарочно. Не можеш да му позволиш да спечели!

Преглъщам мъчително. Зная, че е прав. Държа се смехотворно и неразумно, като си позволявам да се отклоня от предначертания курс.

Освен това — Деймън превключва на телепатия заради пристигането на учителя ни, господин Робинс, — знаеш, че е безсмислено. Нямаш причина. Единствената, която съм обичал, си ти. Това не е ли достатъчно?

Повдига пръстите си, все така покрити от кожената ръкавица, към слепоочието ми. Наднича в очите ми, докато ми показва историята ни и множеството ми прераждания. Младата слугиня във Франция, дъщерята на пуритан от Ню Инглънд, склонната към флиртове и забавления англичанка с добро потекло, красивата червенокоса муза на един художник…

Ахвам с разширени очи — не съм виждала този, последния живот. Той само се усмихва, а погледът му става по-топъл, когато ми показва бляскавата част. Това е кратък отрязък от първата ни среща. Намираме се на откриването на художествена галерия в Амстердам. Виждам и първата ни целувка, точно пред галерията още същата вечер. Показва ми само най-хубавите и романтични моменти. Спестява ми сцената на смъртта ми, която, както винаги, ме застига, преди да успеем да продължим.

И след като съм видяла всички тези красиви мигове, които разкриват неугасващата му безспорна любов, се вглеждам в очите му и отговарям наум: Естествено, че е достатъчно. Ти винаги си ми бил достатъчен.

После спускам клепачи и добавям, засрамена: Дали обаче аз съм достатъчна за теб?

Най-накрая съм признала истинския проблем: страха си, че той скоро ще се умори от държането на ръце, носенето на ръкавици, телепатичните прегръдки… и ще поиска да изпита истинското усещане. С нормално момиче, чието ДНК няма да го убие.

Той обаче кима, пръстите му хващат брадичката ми и ме прегръща — макар и само наум — толкова нежно и успокояващо, че най-после всичките ми страхове изчезват. Чувствам се в безопасност, закриляна и обичана. Загледан в очите ми, той се навежда към мен и отговаря на извинителния ми поглед: Добре. Сега, след като се разбрахме по този въпрос, нека се заемем с Роман…

Докато вървя към кабинета по история, не спирам да се чудя кого ще ми е по-неприятно да видя — Роман или господин Миноз? Не съм ги срещала от миналия петък, когато целият ми свят се разпадна. Но и с двамата се разделих при определено странни обстоятелства. При последната си среща с господин Миноз бях настроена ужасно сантиментално и не само му доверих, че притежавам способности на екстрасенс (което по принцип никога не правя), но и го окуражих да покани на среща леля ми Сабин (това е нещо, за което откровено съжалявам). Колкото и да са ужасни тези обстоятелства обаче, сблъсъкът ми с Роман достойно ги конкурира. Тогава насочих юмрука си към пъпната, сакралната му чакра: исках не просто да го убия, а и да го изтрия от лицето на земята и света, напълно. И щях да го сторя — само дето се разколебах в последния момент и той избяга. Макар в ретроспекция това да се оказа добър ход, все още съм му толкова ядосана, че не съм сигурна какво ще сторя, ако го видя.

Е, истината е, че няма да опитам отново. Не само защото Деймън ми повтаряше по време на целия час по английски, че отмъщението не е решение, че кармата е единствената истинска система за въздаване на справедливост и множество подобни празни приказки… А най-вече защото няма да е правилно. Роман ме измами по най-лошия възможен начин и никога повече няма да му имам доверие. Нямам обаче правото да го убия. Това няма да разреши проблема ми, няма да промени нищо. Той наистина е ужасен, зъл — и въобще всичко негативно, което може да се сети човек… Въпреки това нямам правото да…