Алисън Ноел - Страна на сенките

— Това е доста повече, отколкото ти някога си имал с Дрина.

— Което не е твоя заслуга! — изсъсква той, а погледът му злобно ме пронизва. — Както казах обаче, аз умея да чакам, а Деймън — не! — поклаща глава с фалшиво съжаление. — Колко жалко, че си решена да се преструваш на толкова недостъпна. Помежду ни има много общо, каквото и да си мислиш ти. И двамата сме обсебени от хора, които никога не ще имаме…

— Бих могла да те убия на място — прошепвам аз. Гласът и ръцете ми треперят от желание да го направя, независимо от даденото на Деймън обещание. — Мога… — Обаче преглъщам думите, защото не искам да узнае онова, което засега знаем само аз и Деймън: че ако улучиш най-слабата чакра на някой безсмъртен, най-податливия от седемте енергийни центъра на тялото му, можеш да го унищожиш напълно и безвъзвратно.

— Можеш какво? — Той се усмихва и се навежда толкова плътно към мен, че от дъха му по бузата ми ме побиват тръпки. — Да ме удариш право в централната ми чакра може би?

Ахвам и бясно започвам да се чудя как е разбрал. Той обаче само се засмива. Поклаща глава и казва:

— Не забравяй, скъпа, че Деймън бе под мое влияние. Изпя си всичко, отговори на всеки въпрос, който му зададох — включително и тези за теб!

Стоя абсолютно неподвижно. Отказвам да реагирам по какъвто и да било начин и се старая да изглеждам невъзмутима и незаинтересована… но е прекалено късно. Улучи ме точно където боли най-много. И определено го знае.

— Не се безпокой, миличка. Нямам намерение да го използвам срещу теб. Макар от потресаващата ти липса на проницателност и трагичната ти неспособност да се възползваш от знанията си да ми е пределно ясно, че един бърз удар по вратната ти чакра ще е достатъчен да те изличи завинаги… — той се засмива и облизва устни с език, от което заприличва на змия. — Но се забавлявам твърде много, като те гледам как се гърчиш. Затова няма да го направя. Освен това не след дълго ще се извиваш под мен . Или може би отгоре ми. И двата варианта звучат добре!

Той вече се смее на глас и ме гледа толкова разбиращо, уверено и интимно, че стомахът ми се преобръща.

— Подробностите оставям на теб. Впрочем колкото и да ти се иска, ти също няма да ме нападнеш. Най-вече защото наистина притежавам онова, което искаш: противоотровата за противоотровата. Уверявам те, че е истина. Просто трябва да измислиш начин да я заслужиш. Да разбереш коя е правилната цена и да я платиш.

Рязко си поемам въздух, челюстта ми увисва. Устата ми е пресъхнала. Спомням си, че и миналия петък каза абсолютно същото нещо. Тогава бях толкова притеснена заради Деймън, че забравих за тези думи.

Стисвам устни и срещам решително погледа му. За пръв път от дни имам надежда. Въпрос на време е противоотровата да попадне в ръцете ми — трябва само да разбера как да я взема от него.

— О, само се виж! — и се ухилва. — Явно напълно си забравила за неминуемата ни съдба…

Повдига ръката си и аз се опитвам да се измъкна, но той бързо я връща на мястото й и се оказвам в капан.

— Дишай дълбоко! — гука в ухото ми той. Пръстите му се спускат по рамото ми и оставят ледена диря по кожата ми. — Не се паникьосвай. Нямаш причини да откачаш. Сигурен съм, че можем да стигнем до някакво взаимноизгодно споразумение. Все ще измислим нещо!

Присвивам очи, отвратена от предложената от него цена. Тонът ми е бавен, думите — решителни:

— Нищо, което кажеш или направиш, няма да ме убеди да спя с теб!

Естествено, произнасям ги точно в момента, в който господин Миноз отваря вратата. Целият клас ги чува.

— Брей! — Роман се ухилва и шеговито вдига ръце, сякаш казва „Предавам се!“.

После влиза заднишком в стаята.

— Кой изобщо е споменавал за мачкане на чаршафи, момиче? — отмята глава назад и се разсмива, а зловещата му татуировка на Уроборос (змията, захапала опашката си) ту се появява, ту изчезва. — Не искам да те разочаровам, миличка, но ако реша да си прекарам добре с някого, в никой случай няма да се занимавам с девственица!

Втурвам се като хала към чина си с пламнали бузи и прикован в пода поглед. Боже, колко съм тъпа! През следващите четирийсет минути съучениците ми периодично избухват в луд смях, когато Роман отправя в моята посока отвратителни звуци, имитиращи мокра, лепкава целувка. Всеки път се присвивам и ми се иска да мога да потъна в земята. Миноз неуспешно се опитва да въдвори ред. В момента, в който чувам звънеца, се впускам към вратата. Отчаяно искам да се добера до Деймън преди Роман. Убедена съм, че ако успее, Роман ще го предизвика. А не можем да си позволим Деймън да избухне. Не и сега, когато се убедих, че Роман притежава ключа за разрешаване на проблема ни. Точно преди да натисна дръжката обаче, чувам: