Алисън Ноел - Страна на сенките

— Добър опит, наистина — това с телепатията, имам предвид — намесва се и Хевън, след което обира с пръст розовата ягодова глазура на кексчето си. — Страхувам се обаче, че трябва да се постараеш повече. Единственото, което доказва, е, че сте дори по-шантави, отколкото си мислех! Но няма място за притеснения — определено ще разбера какво става! Не след дълго ще разкрия мръсната ви малка тайна!

Потискам нервния си смях, като се надявам само да се шегува. После надничам в ума й и разбирам, че е напълно сериозна.

— Кога тръгваш? — пита Деймън с единствената цел да поддържа разговора, тъй като вече чудесно знае отговора — видял го е в главата на Майлс.

— Скоро, но пак не е достатъчно скоро! — възкликва Майлс, а очите му блестят от въодушевление. — От този миг започва обратното броене!

Деймън кима, а погледът му се смекчава:

— Ще ти хареса. Всички я харесват. Firenze е едно очарователно място, наистина е много красиво.

— Бил си там? — едновременно подскачат Майлс и Хевън.

Деймън кимва отново и като че ли се отнася някъде много далеч:

— Някога живеех там… преди много, много време.

Хевън ни хвърля странен поглед, а очите й се присвиват:

— Дрина и Роман също са живели там.

Изражението на Деймън е уклончиво, сякаш чутото не му говори нищо.

— Какво, не смяташ ли, че това е малко странно? Всички сте живели в Италия, на едно място, а после всички се озовавате тук — и то почти едновременно?! — Тя се привежда към него. Кексчето е забравено, сега преследва отговори.

Само че Деймън не отстъпва. Отказва да се задълбава в темата и да рискува да се издаде. Само отпива от червената си напитка и отново леко повдига рамене. Сякаш иска да каже, че не си струва да се занимава повече.

— Има ли нещо, което задължително трябва да видя, докато съм там? — пита Майлс, по-скоро, с цел да разведри обстановката, отколкото от искрено любопитство.

Деймън се преструва, че се е замислил дълбоко, макар отговорът да е съвсем лесен:

— Всичко във Флоренция си заслужава да се види. Но абсолютно задължително трябва да отидеш на Понте Векио — първият мост, построен над река Арно, а също и единственият, оцелял след войната. Да посетиш Галерия дел’Академия, където заедно с много други творби можеш да видиш „Давид“ на Микеланджело. Може би също така…

— О, да — определено няма да пропусна Давид! — прекъсва го Майлс. — Нито пък закрития мост, прословутата катедрала „Ил Дуомо“, както и всички останали места от пътеводителя. Питам те обаче за по-малките и неизвестни местенца — нали се сещаш, онези извън туристическите маршрути. Там, където ходят готините флорентинци. Роман непрекъснато говореше за едно такова, забравих му името, но в него били скрити разни по-неизвестни предмети и картини от времето на Ренесанса. Въобще неща, за които малко хора знаят. Известно ли ти е нещо такова? Или пък клубове, магазини — такива неща?

Деймън го поглежда толкова напрегнато, че по гърба ми се спуска ледена тръпка:

— В момента не се сещам за нищо такова — отвръща той, като се опитва да смекчи изражението си. Гласът му обаче разкрива, че е изнервен. — Макар да смятам, че всяко място, в което уж са скрити велики творби на изкуството, но не е в пътеводителите, сто процента е измама. Пазарът за антики е залят с фалшификати. Не би трябвало да си губиш времето там, при условие, че има толкова много по-интересни места!

Майлс свива рамене. Разговорът вече го е отегчил, тъй че започва отново да пише съобщение.

— Както и да е — измърморва той, а пръстите му препускат по клавишите, — не се притеснявай. Роман обеща да ми направи списък.

— Удивен съм от напредъка ти — Деймън се усмихва. — И си научила всичко това сама?

Кимам и оглеждам голямата празна стая. За пръв път от седмици насам съм доволна от себе си. Деймън спомена, че иска да разкара от къщата всичките прекалено модерни и луксозни мебели, с които я бе натъпкал по времето, докато Роман го контролираше. Аз, съответно, прегърнах с въодушевление идеята да разтребя покритите с черна кожа кресла и няколкото телевизора с плоски екрани, както и масата за билярд и лъскавия хромиран барплот. Всички те бяха символи — физически проявления на най-мрачния период от връзката ни. Захващах се с всяко от тях с такъв неподправен ентусиазъм, че… Е, всъщност дори не съм сигурна къде ги изпратих. Зная само, че вече ги няма.

— Като че ли вече нямаш нужда от уроците ми — клати той глава.