Алисън Ноел - Страна на сенките

— Не бъди толкова сигурен!

Обръщам се с усмивка към него и отмествам чупливата му коса от челото с ръката си, вече също с ръкавица. Надявам се, че скоро ще се сдобием с лекарството от Роман… или поне ще измислим нещо не толкова нелепо, с което да заменим ръкавиците.

— Дори нямам представа къде се дянаха тези неща… да не говорим, че не мога да изпълня освободеното пространство, защото не знам къде си прибрал предишните си вещи.

Протягам ръка към него, но закъснявам. Намръщвам се, когато той отива до прозореца. Не разбирам.

— Мебелите — той се вглежда в идеално поддържаната си морава. Гласът му е нисък и плътен — са се върнали отново в първоначалното си състояние. Сега са чиста вибрираща енергия, която притежава потенциала да се превърне, в каквото и да е. Колкото до останалите… — Той свива силните си рамене леко, почти незабележимо — Е, това едва ли вече има значение, не мислиш ли? Така или иначе, повече не се нуждая от тях.

Взирам се в гърба му и се наслаждавам на стройното му тяло и елегантната небрежна стойка. Същевременно недоумявам как може толкова слабо да се интересува от възвръщането на безценните реликви от миналото си — портрета от Пикасо, на който е облечен със строг черен костюм, онзи от Веласкес, където е яхнал изправен на задните си крака бял жребец… да не говорим за останалите експонати от забележителната му колекция, събирана в продължение на векове.

— Ама тези неща са безценни! Трябва да си ги върнеш. Не могат да бъдат заменени с нищо!

— Евър, успокой се. Та това са просто вещи. — Гласът му е твърд и сдържан, сякаш се е примирил със загубата. Обръща се към мен — Освен това нямат истинско значение за мен. Единственото, което има значение, си ти .

Е, приятно е да се чуе подобно нещо и се чувствам поласкана от искреността му. Въздействието му върху мен обаче няма нищо общо с очакваното. Като че ли единственото, което го интересува напоследък, е да изкупи прегрешенията си към кармата и към мен. И макар принципно да нямам нищо против тези две неща, тъкмо напротив… проблемът е, че в списъка му няма πдруги. Останалата част от страницата е празна.

— Именно тук грешиш! Не са просто вещи — приближавам се към него, като се опитвам да придам на гласа си убедителност. Надявам се този път да успея да го достигна, да го накарам да ме изслуша. — Книги, подписани от Шекспир и сестрите Бронте? Свещници от Мария Антоанета и Луи Шестнайсети? Абсурдно е да твърдиш, че това са просто предмети! Та те са история , за Бога! Не можеш просто да свиеш рамене и да отминеш загубата им, сякаш не са нищо повече от купчина стари боклуци, които си дарил на някоя благотворителна организация!

Той ме поглежда, а погледът му става мек и нежен, когато прокарва връхчето на скрития си в ръкавица пръст от слепоочието до брадичката ми:

— Мислех, че мразиш моята „стара прашасала стая“, както веднъж я нарече.

— Хората се променят — свивам рамене.

Иска ми се, и то не за първи път, да се върне обратно пак старият Деймън — онзи, когото познавам.

— И като говорим за промени… защо така откачи заради пътуването на Майлс до Флоренция? — Забелязвам, че застива при самото споменаване на думата. — Да не би да е заради Роман и Дрина? Не искаш да разбере какви са връзките помежду ви?

Той ме поглежда за миг, устните му се разделят, за да отговори. После обаче се обръща с гръб към мен и почти нечуто промърморва:

— Не бих казал, че съм „откачил“.

— Така е, да. Напълно си прав. У нормален човек това едва ли би направило впечатление. Но не и когато става въпрос за онзи, който винаги е най-спокойният и хладнокръвният в стаята. Дори при най-лекото присвиване на очите ти или трепване на мускулче на челюстта ти е очевидно, че си разстроен.

Той въздиша и очите му се спират на моите, докато се приближава.

— Видяла си случилото се във Флоренция — присвива очи. — Независимо от всичките й достойнства, тя си остава място на непоносими спомени. На чувства, към които не желая да се връщам никога повече.

Преглъщам тежко, припомняйки си образите, които видях в Съмърленд — Деймън, скрит в малък тъмен шкаф, става свидетел на убийството на родителите си от мъже, които търсят еликсира. След това е поверен на църквата, но свещениците го малтретират, убедени, че се занимава с магия… чак докато идва чумата и помита Флоренция, а той дава на Дрина и останалите сираци да пият от нектара на безсмъртието.

Единствената му цел е да им помогне да се излекуват, няма представа, че им дарява вечен живот.