Алисън Ноел - Страна на сенките

— Сериозно. Вие сякаш… все едно комуникирате по някакъв странен начин. Както общуват близнаците, само дето вие го правите без думи. И при вас определено изглежда зловещо!

Повдигам рамене и посягам към обяда си. Бавно и целенасочено отвивам салфетката на сандвич, който нямам намерение да ям. С това просто искам да скрия колко ме е притеснил въпросът й. Сбутвам с коляно Деймън под масата и наум го подканям да се намеси и да се справи с проблема, защото аз нямам представа какво да й кажа.

— Недей да се преструваш, че нищо не се случва! — очите й подозрително се присвиват. — От известно време ви наблюдавам, но вече наистина започва да става шантаво!

— Какво става шантаво? — Майлс вдига поглед от телефона си, но почти веднага се връща към заниманието си: праща съобщения на някого.

— Тия двамата! — Тя насочва към нас късия си, лакиран в черно нокът, на върха, на който в имитация на френски маникюр проблясва розово. — Кълна се, че стават все по-странни с всеки изминал ден!

Майлс кима и оставя телефона си за миг, за да ни огледа отгоре до долу:

— Да, мислех да го спомена и сам. Вие, хора, сте странни! — И се разсмива. — А, да! И тая ръкавица, само една? Да не се правиш на Майкъл Джексън, за Бога?! — Той поклаща глава и свива устни с отвращение. — Толкова, ама толкова не ти отива! Идеята е така изтъркана, че даже ти не можеш да й вдъхнеш живот!

Хевън се намръщва, раздразнена от шегата на Майлс, защото тя самата се опитва да е сериозна.

— Смей се, колкото искаш — заявява тя с твърд и нетрепващ поглед, — обаче на тия двамата нещо не им е наред. Още не знам какво е, но ще разбера. Ще стигна до дъното на нещата! Ще видите.

Тъкмо се каня да заговоря, когато Деймън поклаща глава. Поглежда червената си напитка, след което се привежда към Хевън:

— Недей да си губиш времето. Съвсем не е толкова злокобно, колкото си мислиш. — После настойчиво се вглежда в очите й. — Упражняваме телепатичните си способности, това е всичко. Опитваме се да си разчитаме мислите, вместо да приказваме през цялото време. Не искаме повече проблеми в час! — той се разсмива, а аз от изненада стисвам толкова силно сандвича си, че майонезата се разтича от двете му страни.

Зяпвам приятеля си, който току-що на собствена глава наруши нашето правило номер едно. — Не казвай на никого кои сме и какво можем да правим.

Успокоявам се мъничко, когато Хевън повдига вежди. Коментарът й е:

— Моля ти се! Да ти приличам на идиотка?

— Не съм и намеквал, че си — Деймън се усмихва. — Това е истината. Искаш ли да опиташ?

Замръзвам, тялото ми застива, сякаш предстои да се случи катастрофа.

— Затвори очи и си намисли число от едно до десет. — Той я поглежда с тържествено изражение на лицето и кима. — Съсредоточи всичките си мисли върху това число. Виж го в ума си — толкова ясно, колкото успееш, и го повтаряй наум. Схвана ли?

Тя свива рамене, а веждите й се сключват, сякаш наистина се концентрира. На мен обаче ми е достатъчно да хвърля един бърз поглед към аурата й, която се променя в тъмнозеленото на измамниците. А когато надничам и в мислите й, се уверявам, че само се преструва. Всъщност се е съсредоточила върху цвят — избрала е синьото — а не върху някое случайно намислено число от едно до десет, както й каза Деймън. Разбирам, че го изпитва. Убедена е, че има твърде голям шанс да познае числото; всъщност шансът е едно към десет. Затова продължава да мисли за цвета, докато Деймън потрива брадичка и поклаща глава:

— Като че ли не възприемам нищо, никакъв образ. Сигурна ли си, че мислиш за число от едно до десет?

Тя кима и още по-силно се съсредоточава върху красивия нюанс на небесносиньо, което започва дори да пулсира.

— Тогава вероятно има някакво преплитане на линиите — той свива рамене. — Никакво число не виждам.

— Пробвай с мен! — Майлс зарязва телефона си и се навежда към него, затваря очи и едва има време да се концентрира, когато Деймън ахва:

— Отиваш във Флоренция ?!

Майлс раздразнено клати глава:

— Три! За твоя информация, числото беше три! — Повдига вежди и се ухилва. — И, само между другото, абсолютно всички знаят, че отивам във Флоренция. Така че… добър опит!

— Всички, освен мен — заявява Деймън и стисва устни, а лицето му внезапно пребледнява.

— А, сигурен съм, че Евър ти е казала. Нали се сещаш, по телепатичен път! — той се разсмива и отново се захваща с телефона си.

Поглеждам крадешком към Деймън. Чудя се защо е толкова разстроен от пътуването на Майлс. Да, разбира се — знам, че е живял там, но това е било преди стотици години! Стисвам ръката му и го подканям да ме погледне, но той продължава да се взира в Майлс със същото стреснато изражение.