Алисън Ноел - Страна на сенките

— Евър? Имаш ли една минутка, моля?

Спирам. Съучениците ми се струпват зад гърба ми. Нетърпеливи са да излязат в коридора, където да продължат да злословят по мой адрес под водачеството на Роман. Подигравателният му смях ме преследва, докато се връщам да разбера какво точно иска Миноз.

— Направих го! — Той се усмихва.

Застинал е неподвижно, гласът му е напрегнат, настойчив. Аз се размърдвам на място с неудобство и местя чантата си на другото рамо. Иска ми се да бях отделила време да се науча да виждам на разстояние — така бих могла да наглеждам масите за обяд, за да съм сигурна, че Деймън се придържа към плана.

— Заговорих я, точно както ми каза — Той кима, сякаш за потвърждение.

Намръщвам се и отново се съсредоточавам в думите му. Стомахът ми започва да протестира, когато схващам смисъла на казаното.

— Жената от „Старбъкс“, Сабин. Видях я за кратко тази сутрин и даже поговорихме малко, и… — Той свива рамене, а погледът му се отправя нанякъде. Очевидно все още е под силното въздействие на случката.

Аз съм застанала пред него и въздухът не ми стига. Знам, че трябва да го спра, преди събитията да са излезли извън контрол.

— Ти се оказа права. Тя наистина е много мила. Всъщност — вероятно не би трябвало да ти казвам, но какво пък! — този петък ще вечеряме заедно.

Кимам, вцепенена и шокирана. Думите изникват пред мен, когато надничам в главата му и се опитвам да разчета енергията му: Сабин е застанала на опашката и си мисли за своите си неща. Миноз се приближава и й казва нещо, с което я кара да се обърне и да го дари с усмивка, която… Та тя флиртува най-безсрамно с него!

Макар, разбира се, да няма причина за срам. Поне не от страна на Сабин, а впрочем — и на Миноз. Не, срамът е изцяло мой. Тези двамата са щастливи.

Това просто не трябва да се случи! Има твърде много причини тази вечеря да не се състои. Едната от тях е, че Сабин е не само моя леля, но и мой настойник, грижи се за мен и е единственият ми жив роднина в целия свят! Дори по-важен е фактът, че заради жалката си сълзлива сантименталност в момент на слабост се изпуснах пред Миноз и сега той знае, че съм ясновидка. Сабин обаче няма представа. Вложих прекалено много усилия да опазя тайната си от нея, за да позволя да й я разкрие влюбеният ми учител по история.

Точно когато се каня да му кажа, че в никакъв случай и при никакви обстоятелства не бива да води леля ми на вечеря, още по-малко да й казва неща, споделени от мен, когато бях уверена, че повече никога няма да го видя, той заявява:

— Както и да е, отивай на обяд, че ще закъснееш. Нямах намерение да те задържам толкова дълго, просто си помислих…

— О, не, всичко е наред — казвам. — Аз само…

Той обаче не ми позволява да довърша. На практика ме избутва през вратата и добавя:

— Върви. Отиди да намериш приятелите си. Просто реших да ти благодаря, това е всичко.

Сядам на масата за обяд до Деймън, облекчена, че всичко е нормално — точно както през всеки друг ден. Ръката му, все така в ръкавица, стиска коляното ми. Аз пък оглеждам двора, търся Роман. Деймън ми съобщава наум:

Няма го.

Няма го? — ахвам, като се надявам да има предвид „няма го“ като „не е наоколо“, а не в смисъл на „превърнах го в купчина прах“.

Деймън обаче се засмива, плавният мелодичен звук отеква от неговата глава в моята. Не съм го унищожил, уверявам те. Просто… отсъства, това е всичко. Преди няколко минути тръгна с колата на един тип, когото никога не съм виждал.

Разговаряхте ли? Той опита ли се да те провокира?

Деймън поклаща глава отрицателно и наднича в очите ми. Добавям: Добре. Защото не можем да си позволим да го нападаме — независимо какво прави! У него е противоотровата! Призна си! Което значи, че сега просто трябва да намерим начин да…

Евър! — Той се намръщва. — Не му вярвай! Именно това прави Роман. Лъже и манипулира всички около себе си. Трябва да стоиш далеч от него… той те използва… не бива да му вярваш…

Поклащам глава. Този път е различно, усещам го. Искам и Деймън да го почувства:

Той не лъже — наистина. Каза, че…

Не успявам да довърша мисълта, защото Хевън се привежда напред, а очите й започват да се стрелкат помежду ни. Оглежда ни и казва:

— Добре, стига толкова! Какво, по дяволите, става тук? Ама наистина, спрете вече!

Обръщам се и забелязвам, че приятелско жълтата й аура е в рязък контраст със съзнателно подбраното й, изцяло черно облекло. Разбирам, че не го казва с лошо — макар очевидно поведението ни да я безпокои.