Алисън Ноел: Синя луна

— Затвори очи и си го представи. Виждаш ли го?

Стискам очи и кимам.

— Представи си го точно пред теб. Огледай плътността му, избери му цветове. Виждаш ли го?

Усмихвам се и задържам образа в съзнанието си.

— Добре. Сега го докосни. Прокарай пръсти по контурите му, вземи го в ръце и усети теглото му. После комбинирай всичките си сетива — зрение, осезание, обоняние, вкус — можеш ли вече да го усетиш?

Прехапвам устни, за да не се разсмея.

— Чудесно. Сега комбинирай всичко с чувство. Повярвай, че съществува точно пред теб. Почувствай, огледай, докосни, опитай и приеми. Сега го прояви.

И аз го правя. Правя всички неща поред. И когато чувам изпъшкването му, отварям очи, за да го видя и аз.

— Евър — клати глава той, — трябваше да мислиш за портокал. Това няма нищо общо с плод.

— Не, наистина е далеч от всякакви плодове — засмивам се и оглеждам всеки от моите деймъновци: истинския и двойника, когото материализирах от плът и кръв. Те са еднакво високи, тъмнокоси и толкова невероятно красиви, че изглеждат нереални.

— Какво да правя с теб? — пита истинският Деймън и се опитва да демонстрира огорчение, но се проваля. Очите му, както винаги, го предават. В тях няма друго, освен любов.

— Ами-и-и… — Прехвърлям поглед от истинския на въображаемия Деймън и обратно. — Предлагам да дойдеш и да ме целунеш. Но ако бързаш за някъде, ще помоля него да остане. Сигурна съм, че няма да ми откаже.

Тръгвам към въображаемия Деймън и се изкисквам. Той ми се усмихва и ми намигва, въпреки че контурите му вече лекичко се размиват и сигурно скоро ще изчезне.

Но истинският Деймън не се смее.

Чувам тихия му стон, когато разкопчава сутиена ми, толкова умело, толкова чевръсто, без излишен свян или неудобство.

Всяко негово движение е толкова грациозно, толкова перфектно, толкова…

Може би прекалено перфектно.

— Какво става? — поглежда ме объркано той, когато го отблъсквам. Диша накъсано и плитко, но след миг присвива очи, сякаш иска да ми каже: „Вече съм свикнал“.

— Всичко е наред — обръщам гръб и оправям блузата си, щастлива, че преминах материала за прикриване на мислите, защото само така имам възможност да лъжа.

Той въздъхва, отдръпва се от мен и ме лишава от докосването на пръстите и топлината на погледа си. Когато най-после поглежда към мен, аз стискам зъби, защото знам какво ще последва. Чувала съм го и преди.

— Евър, не искам да те притискам, наистина — казва и погледът му заблестява от напрежение. — Но все някога трябва да го преодолееш и да ме приемеш такъв, какъвто съм. Мога да материализирам всичко, което пожелаеш, да ти изпращам по телепатия всякакви мисли и образи, когато сме разделени, да те прехвърля в Съмърленд, преди да си мигнала. Единственото, което не мога, е да променя миналото. Няма как.

Взирам се в пода и изгарям от срам и унижение. Мразя се, че не мога да скрия ревността и чувството си на несигурност. Умирам от яд, че съм толкова прозрачна за него. Какъвто и психически щит да използвам, нищо не помага. Той е имал на разположение шестстотин години да изучава човешкото поведение (моето поведение), а аз само шестнайсет.

— Просто… просто ми трябва малко време да свикна с всичко това — казвам и измъквам едно разшило се конче от калъфката на възглавницата. — Все пак са минали само две седмици.

Свивам рамене и удобно забравям как убивам бившата му съпруга, казвам му, че го обичам, и приемам съдбата си на безсмъртна.

Той стиска устни. Виждам колебание в очите му. И въпреки че сме само на две крачки разстояние, празнината между нас натежава до такава степен, че заприличва на океан.

— Деймън, аз принадлежа на това време — започвам и чувствам, че гласът ми забързва и се усилва, сякаш се опитва да запълни празнината между нас и да върне доброто настроение. — Не мога толкова бързо да превключа. Трябва ми още малко време, разбираш ли?

Усмихвам се нервно, устните ми се разтварят непохватно, не знам доколко да ги разтегна, за да не изглежда изкуствено. Той сяда на леглото до мен и аз си отдъхвам. Вдига ръка и прокарва пръст по мястото, където преди беше белегът.