Алисън Ноел - Синя луна

— Защото не те виждам да се храниш напоследък. И непрекъснато пиеш от тази червена…

— Решила си, че пиянствам, за да не се храня? — Засмях се, за да разбере, че не съм сърдита. Може би бях малко ядосана, но по-скоро на себе си, отколкото на нея. Трябваше да се старая повече. Да се преструвам, че ям. — Няма за какво да се притесняваш — усмихвам й се мило. — И за да си спокойна, ти заявявам най-отговорно, че не вземам наркотици, нито имам намерение да вземам, не пия, няма да се подлагам на модификации и операции, за да махам и слагам разни неща по тялото си, да си правя пиърсинг и всичко, което можеш да намериш в седмичния списък на децата с поведенчески отклонения. И за пояснение, червената напитка няма нищо общо със знаменитостите или с Деймън. Просто я харесвам, това е всичко. И друго, знам, че Деймън ме обича и ме приема каквато… — спирам, усетила, че докосвам тема, която не искам да обсъждам. И преди Сабин да намери точните думи, за да продължи, вдигам ръка и казвам. — Нямам предвид това. Ние с Деймън… — … се мотаем заедно, ходим, гаджета сме, приятели и нещо повече, свързани сме завинаги… Какво точно да кажа?

— … сме заедно. Знаеш, като двойка. Но не сме спали.

Засега.

Тя продължава да ме гледа. Лицето й издава неудобство, аз чувствам същото. Никоя от нас не иска да навлиза в тази тема, но за разлика от мен, тя смята това за свой дълг.

— Евър, не исках да… — започва тя и ме поглежда. Аз също я поглеждам и тя свива рамене, решава да го остави за друг път, когато и двете ще се чувстваме по-уверени в себе си.

Отдъхвам си и толкова се радвам, че се разминах сравнително лесно, че подскачам от изненада, когато чувам:

— Щом наистина се интересуваш от този младеж, ще се наложи да го опозная и аз. Нека помислим кога ще е удобно да излезем тримата на вечеря. Какво ще кажеш за този уикенд?

Този уикенд?

Преглъщам с мъка и я поглеждам накриво. Разбирам какво се опитва да направи. Иска да убие с един изстрел два заека — хем да види дали ще си изям вечерята, хем да върти Деймън на шиш и да го пече на бавен огън, докато хване хрупкава коричка.

— Супер, но има един малък проблем. Пиесата на Майлс е в петък. — Опитвам се да звуча спокойно и уверено. — След това ще има парти, което ще продължи до късно, така че…

Тя кимва, очите й са приковани в моите и погледът й е толкова директен и разбиращ, че ме кара да се изпотя.

— … че сигурно няма да стане — довършвам. Знам, че тази вечеря все някога трябва да се осъществи, но предпочитам да я отложа още малко.

Обичам Сабин, обичам и Деймън. Но не съм убедена, че ще продължа все така да ги обичам, като ги видя заедно, особено когато разпитът започне.

Тя ме поглежда изпитателно, кимва и се обръща. И точно когато съм готова да изпусна парата, поглежда през рамо и подхвърля:

— Добре, щом петък не става, ще го направим в събота. Кажи на Деймън да заповяда в осем.

Успивам се, но успявам да се оправя набързо и да се явя навреме пред дома на Майлс. Откакто я няма Райли, няма кой да ме разсейва и се приготвям много по-бързо. И въпреки че тя ми липсва много и непрекъснато си я представям седнала на скрина със смешните й маскарадни костюми, все още я чувам да се смее на невзрачните ми суичъри и да ме разпитва за гаджета. Аз бях тази, която я накара да си тръгне, да пресече границата и да отиде при мама, татко и Жълтурко, където не мога да я виждам.

Което доказва, че е била права. Аз виждам само останалите в нашия свят души, но не и преминалите в другия.

Както винаги, когато се сещам за Райли, гърлото ми се стяга, очите ми се пълнят със сълзи и аз се питам кога най-после ще свикна с факта, че я няма. Но вече съм научила достатъчно за загубата и знам, че близките ни никога не престават да ни липсват. Човек просто се научава да живее с тази огромна празна дупка в сърцето си.

Избърсвам очи и завивам по алеята пред вратата, като мисля за обещанието на Райли да ми изпрати съобщение или знак, че при нея всичко е наред. Колкото и да се оглеждах около себе си, колкото и да търсех доказателство за присъствието й, до този момент не бях открила нищо.

Майлс отваря вратата и тъкмо да кажа „здрасти“, той вдига ръка и казва:

— Не говори. Огледай лицето ми и ми кажи какво виждаш. Кое е първото нещо, което забелязваш? И без да лъжеш!

— Красивите ти кафяви очи — отвръщам, чувайки мислите в главата му.

Не за пръв път ми се иска да науча приятелите си да крият своите мисли и да пазят личните неща за себе си. Но това би означавало да им призная, че чувам мисли, виждам аури и притежавам странни способности, а това е немислимо.