Алисън Ноел: Синя луна

Но не и днес. Днес не се хваща на въдицата ми. Поглежда ме загрижено и казва:

— Тревожа се за теб, Евър.

Поглеждам я право в очите, с надежда да й вдъхна доверие, да изглеждам искрена, пряма и невинна. Готова съм да направя всичко, за да разсея съмненията й, въпреки че чувството за вина пробожда сърцето ми като с нож.

— Добре съм, лельо — кимам и й се усмихвам за по-голяма убедителност. — Наистина. Оценките ми са добри, разбирам се с приятелите си, с Деймън сме… — спирам объркано.

Никога преди не съм й разказвала за връзката си с него, дори съм я отричала, пазила съм всичко за себе си. Ето защо сега, споменавайки за него, не знаех как да продължа.

Искам да кажа, че не мога да говоря за нас като за гаджета. Намирам го за елементарно и неуместно, като вземем предвид общото ни минало, настояще и бъдеще. Общата ни история ни прави много повече от това. Но аз нямам никакво намерение да оповестявам това на света, да говоря за нас като за вечна двойка или като за духовно свързани. Това звучи фалшиво и истерично. Истината е, че не мога да дам точно определение на взаимоотношенията ни. Самата аз съм много объркана. Какво бих могла да й кажа? Че се обичаме от векове, но все още не сме минали към втория етап?

— Ами… С Деймън сме много добре — казвам накрая и преглъщам, когато осъзнавам, че съм казала „добре“, вместо „супер“. И това май ще се окаже първата истина, изречена от мен тази вечер.

— Значи е бил тук.

Сабин оставя кафявото кожено куфарче на земята и се вглежда в очите ми. И двете съзнаваме, че съм попаднала и с двата крака в юридическата й клопка.

Кимам и се наругавам, задето настоях да дойдем у нас, вместо аз да отида у тях, както искаше Деймън.

— Стори ми се, че видях колата му да минава покрай мен, когато се прибирах.

Тя поглежда бързо към разхвърляното легло, разбутаните възглавници и навитите на топка завивки и отново се обръща към мен. Аз се свивам на две, когато разбирам какво се кани да ми каже.

— Евър — въздъхва тя. — Съжалявам, че не се задържам много из къщи и че не прекарваме повече време заедно. Но знам, че и двете продължаваме да търсим път една към друга, затова искам да знаеш, че съм насреща винаги, когато ти потрябвам. Ако някога поискаш да говориш с мен, ще те изслушам.

Стискам устни и кимам. Знам, че не е приключила, но се надявам, че ако остана безмълвна и неподвижна, всичко ще мине по-бързо.

— Предполагам, че според теб съм твърде стара, за да разбера какво преживяваш. Но аз съм била на твоите години и знам какво е. Знам колко мъчителен може да бъде натрапчивият подтик да се сравняваш с модели, актриси и други всевъзможни образи от телевизията.

Преглъщам тежко и избягвам погледа й, за да не преиграя, да не разбия версията й, защото за нея е по-добре да си мисли така, отколкото да знае истината.

След изгонването ми от училище за една седмица Сабин не ме изпускаше от поглед. Един ден се завърна с цяла камара книги от сорта на: „Как да възпитаме нормално дете в нашето ненормално време?“ и „Твоето дете и медиите.“ (Какво можеш да направиш ти?) И положението се влоши. Тя четеше, подчертаваше, пишеше под и над линия, изучаваше поведението на тийнейджърите, после ме изследваше и търсеше симптомите.

— Искам да знаеш, че си едно красиво момиче, много по-красива от мен на твоите години. Да гладуваш, за да се състезаваш с онези хърбави знаменитости, които прекарват половината си живот в разни рехабилитационни центрове, е не само неразумна и непостижима цел, но ще разбие и здравето ти. — Поглежда ме красноречиво и аз виждам колко отчаяно иска да пробие бронята и да достигне до сърцето ми. — Ти си съвършена точно каквато си. Боли ме, че се подлагаш на всичко това. И ако го правиш заради Деймън, мога да ти кажа, че…

— Не съм анорексичка.

Тя мълчи и ме гледа.

— Не съм и булимичка. Не пазя диета, не гладувам. Не искам да намаля размера си до нулата, нито да изглеждам като близначките Олсън. Сериозно, Сабрина, приличам ли ти на измъчена от глад душа?

Ставам, завъртам се в цялата си дънкова прелест и я оставям да ме огледа хубавичко, защото знам, че изглеждам свежа и пълна с живот.

Тя ме оглежда от глава до пети. Имам предвид, наистина от глава до пети. Започва от върха на прическата ми и стига до пръстите на краката ми. После се спира на белите ми глезени. Няма начин да ги скрия. Любимите ми дънки са ми окъсели и трябва да ги навивам.

— Просто си мислех… — вдига тя рамене, без да знае какво да каже при неоспоримите доказателства за моята невинност.