Алисън Ноел - Синя луна

Тръсвам глава.

— Той се събужда — кима към Деймън. — Виж колко е красив. Радвай се на любимия си, скъпа, но помни, недей да прекаляваш.

Поглеждам през рамо и виждам, че Деймън се размърдва, протяга се и разтърква очи. Спускам се към Роман, искам да го ударя, да го унищожа, да го накарам да си плати за всичко.

Но той се смее, избягва удара ми и тръгва към вратата.

— Повярвай ми, не го прави. Някой ден може да ти потрябвам.

Разтрепервам се цялата, треса се от гняв, изкушавам се да забия юмрука си в уязвимата му чакра и да се отърва от него веднъж завинаги.

— Знам, че сега не ти се вярва, но помисли за момент. След като не можеш повече да се наслаждаваш на ласките на Деймън, много скоро ще се почувстваш самотна. Лаская се от мисълта, че съм човек, който умее да прощава, така че с удоволствие ще запълня празнината.

Присвивам очи и вдигам юмрук.

— И тогава… съвсем случайно ще се окаже, че имам противоотрова на противоотровата… — казва той и аз затаявам дъх.

— И понеже аз я създадох, само аз знам как да я приготвя. Така че, ако ме унищожиш, унищожаваш и надеждата двамата с него някога да бъдете заедно. Готова ли си да поемеш този риск?

Двамата оставаме загледани един в друг, свързани по най-ужасния начин, докато Деймън извиква името ми.

Обръщам се и вече не виждам нищо друго, освен него. Той става от дивана и се изправя в целия си блясък. Спускам се към него и падам в прегръдките му. Той ме притиска до гърдите си и аз усещам познатата вълшебна топлина.

Заравям лице в гърдите му, във врата, в рамото, тялото ми тръпне от блаженство, докато шептя името му отново и отново. Устните ми се движат по ризата му и поемат любимия аромат, докато се питам ще намеря ли някога сили да му призная какво съм направила.

— Какво става? — поглежда ме загрижено той. — Добре ли си?

Оглеждам се и виждам, че Роман и Райни са изчезнали. После се взирам в дълбоките тъмни кладенци на очите му и питам:

— Не си ли спомняш?

Той клати глава.

— Абсолютно нищо?

Деймън свива рамене.

— Последното нещо, което си спомням, е петъчната вечер и премиерата. И после… — той спира и се оглежда объркано. — Какво е това място? Не може да е стаята ни в „Монтаж“.

Притискам се до него и го повеждам към вратата. Знам, че трябва да му кажа и колкото по-скоро, толкова по-добре, но ми се ще да го отложа още малко. Искам да се порадвам, че отново е тук, че е жив и ние отново сме заедно. Водя го по стълбите към колата си и казвам:

— Беше болен. Много болен. Но вече си по-добре. Това е дълга история, така че…

Сядаме в колата. Горещият му дъх пари кожата ми.

— Къде отиваме? — пита той, когато потегляме.

Решена да отложа отговорите на другите му въпроси, се обръщам към него и казвам с усмивка:

— Където си поискаме. Нашият уикенд започва сега .