Алисън Ноел - Синя луна

— Каква е… цената? — прошепвам и се питам какво би могъл да поиска на мястото на Дрина, след като нея вече я няма. Каквото и да е, ще му го дам. Ако това означава да си върна Деймън, ще направя всичко.

— Виждам, че си разстроена — клати съчувствено глава той. — Вече ти казах, че Деймън ще е добре. Дори повече от добре. Ще бъде в отлична форма. Погледни го само! Виж, цветът на лицето му се възвръща. Кожата се изпъва. И скоро ще бъде онзи красив мъж, в когото се влюби толкова силно, че беше готова на всичко, за да го спасиш.

— Давай направо — свивам устни аз.

Възмутително е как злите безсмъртни насочват светлините на прожекторите към себе си във всеки възможен момент.

— О, не — клати глава той. — Чакал съм този момент години наред и не искам да избързвам. Ние с Деймън се познаваме отдавна. От самото начало. Срещнахме се във Флоренция.

Вижда изненадата ми и кима.

— Да, аз бях един от сираците. Най-малкият. Той ме спаси от чумата и аз го приех като втори баща.

— Което прави Дрина твоя майка — вмятам и търся ефекта от думите в очите му.

— Не точно — усмихва се той. — Обичах Дрина. Не го крия. Обичах я с цялото си сърце. Обичах я така, както ти обичаш него.

И кима към Деймън, който вече изглежда както в деня, когато го видях за пръв път, и продължава:

— Обичах я с всяка фибра на тялото си и бях готов на всичко за нея. Никога не бих я изоставил, както ти направи с него.

Преглъщам виновно.

— Но тя мислеше само за Деймън. Само За Деймън. Имаше очи само за него. Живееше заради него. Но един ден той те срещна… и тя се обърна към мен. — Той се усмихва, но бързо забравя за усмивката си и продължава, като почти изстрелва думите към мен. — Търсеше приятелство. Компания. Рамо, на което да поплаче. Исках да й дам всичко, всичко на света… но тя вече имаше всичко. Освен онова, което не можех да й дам — Деймън. Този мръсник.

Той тръсва глава и продължава:

— Но той искаше само теб. Така започна всичко — любовен триъгълник, продължил четиристотин години. Всеки от нас търсеше своето. Дори за миг не съм губил надежда, но… ти я уби. Това беше краят. То сложи точка на възможността ми някога да бъде моя. Нашата любов вече никога няма да разцъфне…

— Значи си знаел, че аз съм я убила? — поглеждам го шокирана. Стомахът ми се стяга на възел. — През цялото време ?

— Разбира се.

Засмива се кокетно, влизайки в ролята на Стейша, и продължава:

— Всичко беше планирано от самото начало. Признавам, че за малко не се провалих, когато го изостави. Подцених те, Евър. Но продължих по плана. Казах на Ава, че ще се върнеш.

Ава.

Втренчвам се в него, но не знам дали искам да чуя какво се е случило с единствения човек, на когото смятах, че мога да се доверя.

— Да, твоята добра приятелка Ава. Единствената, на която се осланяше. Веднъж дойдох при нея да ми гледа на ръка, между другото, много е добра, и след това продължихме да се виждаме. Знаеш ли, че напусна града веднага след твоето заминаване? И взе със себе си еликсира. Заряза Деймън в тази стая уязвим, безпомощен, както го завари, и готов за мен. Дори не изчака да види дали теорията ти ще се потвърди. Реши, че каквото и да стане с него, теб няма да те има, така че какво значение имаше? Знаеш ли, трябваше да бъдеш по-внимателна. Не трябваше да й се доверяваш така наивно.

Свивам леко рамене. Вече е късно. Не мога да променя миналото. Единственото, което мога да променя, е това, което следва.

— Много се забавлявах, докато оглеждаше китките ми и търсеше татуировката — смее се той. — Нямаше представа, че ги носим, където си поискаме, нали? Аз избрах моята да е на врата.

Стоя неподвижно и чакам. Искам да чуя всичко, защото няма кой друг да ми го каже. Деймън не е знаел, че съществуват зли безсмъртни, докато Дрина не се е присъединила към тях.

— Аз бях първият — слага той ръка на сърцето си и се покланя леко. — Аз съм бащата на бандата на злите безсмъртни. Твоят любим Деймън ни даде първата напитка, но когато ефектът й отшумя, ни остави да стареем и отказа да се погрижи за нас.

Вдигам очи към тавана. Не можеш да наречеш егоист някой, който ти е подарил един век живот.

— Тогава започнах експериментите. Учех се от най-великите алхимици в света, докато надминах Деймън.

— И ти смяташ това за победа? Да се обърнеш към злото? Да даваш и отнемаш живот по своя воля? Да си играеш на Господ?

— Правя, каквото трябва — вдига рамене и започва да оглежда ноктите си. — Не съм оставил другите сираци да се сбръчкат, нали? За разлика от Деймън се погрижих за тях и ги спасих. И от време навреме набирам по някой нов. Гарантирам ти, че не посягам на невинните, само на онези, които са си го заслужили.