Алисън Ноел - Синя луна

Стоя неподвижно, изплашена не от това, че ще пролея няколко капки кръв, а че ще бъда измамена и ще загубя Деймън завинаги.

— Нали си сигурна, че ти си истинската любов на Деймън? — пита той и устните му се свиват до две тънки линии. — Или да извикам Стейша?

Оглеждам се, грабвам една ножица, насочвам я към китката си и съм готова да действам, но в същия миг Райни извиква:

— Недей, Евър! Не го прави! Това е капан . Не му вярвай!

Но Деймън отпада с всяка секунда, дишането му едва се чува. Няма време за губене. Усещам със сърцето си, че му остават няколко минути. Забивам ножицата в китката си, острите й ръбове пробиват кожата и почти прерязват китката. Кръвта бликва нагоре като гейзер, после, подвластна на гравитацията, се устремява надолу. Пронизителният писък на Райни заглушава всичко останало, докато коленичилият до мен Роман събира кръвта.

Усещам слабост, завива ми се свят, но след миг вената се затваря и всичко е както преди. Грабвам бутилката с противоотровата, пренебрегвам протестите на Райни и влизам в кръга. Изблъсквам я и коленича до Деймън, слагам ръка под главата му и му давам да пие. В същото време дишането му се забавя съвсем и спира напълно.

— Не! — крещя неистово. — Не умирай!

Изсипвам цялото съдържание в гърлото му, решена да го върна към живота, както някога ме върна той.

Прегръщам го и говоря, каквото ми дойде наум. Другите в стаята притихват, но аз виждам само Деймън, моята любов, моята вечна половинка, моето друго аз, отказвам да му кажа сбогом, продължавам да се надявам. Изливам и последната капка в устата му, лягам върху гърдите му и допирам устни до неговите, давам му моя дъх, моя живот и нашепвам думите, които някога ми беше казал той:

— Отвори очи и ме погледни.

И отново, и отново…

Докато най-после той ги отваря.

— Деймън! — крещя и обливам лицето му със сълзите си. — Слава Богу, ти се върна! Колко ми липсваше само! Обичам те, Деймън, и ти обещавам вече никога, никога няма да се отделя от теб, само… само ми прости, моля те!

Клепачите му бавно се повдигат, устните му се раздвижват, опитват се да изрекат думи, които не чувам. Навеждам ухо към него и изведнъж бурни аплодисменти заглушават всеки друг шум.

Роман стои до мен и пляска с ръце. Проникнал е в кръга на Райни, която сега се крие в ъгъла на стаята.

— Браво! — изкривява той подигравателно устни и мести поглед от мен към Деймън. — Браво, Евър. Беше много… трогателно, бих казал. Не ми се случва често да стана свидетел на подобна сърцераздирателна сцена.

Преглъщам и се опитвам да успокоя треперещите си ръце. Стомахът ми се гърчи, докато се питам какво още би могъл да иска от нас. Виждам, че гърдите на Деймън се издигат и спадат равномерно и той потъва в дълбок оздравителен сън, после се обръщам към Райни. Тя ме гледа с огромни невярващи очи.

Връщам поглед на Роман и решавам, че просто се забавлява с патетичното шоу, което изпълних току-що.

— Е, ще си тръгваш ли вече? — питам го, готова за схватка, ако се наложи.

Той клати глава и се смее.

— Защо да го правя? Защо да изпускам новото представление?

Усещам вълна на паника, но се опитвам да демонстрирам спокойствие.

— Нямах представа, че си толкова лесна, толкова предвидима и толкова глупава. Но това прави любовта с хората, нали? Човек губи здравия си разум, става импулсивен, дори ирационален, не мислиш ли?

Присвивам очи. Нямам представа накъде бие, но знам, че няма да е за добро.

— И все пак, ти падна в клопката невероятно бързо. Никакъв опит за съпротива. Сериозно, Евър, разряза вената си, без да попиташ защо и как. Което доказва максимата ми — никога не подценявай силата на любовта. Но в твоя случай може би е по-уместно да кажем силата на вината? Само ти си знаеш кое от двете е истина.

Продължавам да се взирам в него и в гърдите ми се надига ужасно подозрение. Разбирам, че съм направила ужасна грешка, че е успял да ме изиграе.

— Толкова отчаяно искаше да размениш своя живот за неговия, толкова бързаше да го спасиш, че всичко беше като детска игра за мен. Но разбирам как се чувстваш, повярвай ми. Аз бих направил същото за Дрина… ако имах тази възможност… — Той ме пронизва с поглед, очите му са като два гневни демони на мрака. — Вече знаем как завърши онзи епизод. Предполагам, че сега ще искаш да разбереш как завършва този, прав ли съм?

Хвърлям поглед към Деймън, колкото да се уверя, че е добре, и отново се обръщам към Роман.

— Добре е, не се притеснявай — казва той. — И вероятно ще бъде добре още много, много, много години. Нямам намерение да го атакувам отново, така че успокой топката. Всъщност никога не съм искал да убивам някого от вас, независимо какво си мислиш. Но честността изисква да кажа, че щастието си има цена.