Алисън Ноел - Синя луна

— Евър? Ти ли си?

Замръзвам на място. Тя се появява с изцапана престилка и чиния, пълна с ореховки.

— Добре, че си тук — усмихва ми се срамежливо. — Тъкмо изпробвах рецептата на майка ти за онези ореховки. Искам да ги опиташ и да ми кажеш дали съм ги улучила.

Стоя като закована и мигам. Това е единственото, което съм способна да направя. Налагам си спокойствие, макар да не знам откъде ще го намеря, и казвам:

— Сигурна съм, че са чудесни. Виж, Сабин, аз…

Но тя не ме слуша. Килва глава на една страна и въздъхва:

— Добре, де, няма ли поне да ги опиташ?

Разбирам, че този път въпросът не е дали ще ям, или не. Тя чака одобрението ми. Моето одобрение. Пита се дали наистина може да се грижи за мен, дали не е отговорна за лошото ми поведение и се обвинява, че ако бе полагала повече усилия, нищо от това нямаше да се случи. Моята умна, висококвалифицирана леля, която не е губила нито едно дело в съда, чака моето одобрение.

— Само една — упорства тя. — Няма да те отровя.

Поглеждам я изпитателно, любопитна да разбера дали случайно избраните думи са своеобразно послание, че трябва да бързам. Но дори и да е така, трябва да се оправя първо тук.

— Знам, че сигурно не са толкова вкусни като на майка ти, нейните бяха върховни, но тази сутрин се събудих с непреодолимо желание да ги изпробвам. И си помислих…

Знам, че е напълно способна да изтъкне хиляди аргументи, за да ме накара да опитам, затова се пресягам и вземам една. Какво толкова, ще я изям набързо и тръгвам. Но когато виждам издълбаната в средата на ореховката буква „Е“, разбирам.

Ето го моя знак.

Онзи, който чаках толкова дълго.

Когато изгубих всяка надежда, Райли най-после се появи. И изписа буквата ми на най-малката ореховка, както правеше у дома.

Поглеждам към най-голямата и виждам буквата „Р“. Сега вече съм сто процента сигурна, че е тя. И че това е тайното послание, знакът, който обеща да ми изпрати, преди да си замине.

Но понеже не ми се иска да изпадам в ролята на шантава глупачка, която намира тайни послания в чиния с домашни ореховки, поглеждам към Сабин и питам:

— Ти ли… — соча към сладката с буквата си — … написа това?

Тя се вглежда в ореховката, после в мен и клати глава.

— Виж, Евър, ако не искаш, да ги опиташ, тогава недей. Просто си помислих…

Но преди да довърши, грабвам ореховката и я излапвам. Затварям очи, за да усетя вкуса й, и веднага си представям, че съм си у дома, онова благословено място, което имах щастието да посетя още веднъж, нищо, че беше за кратко. Но докато дъвча хрупкавата вкуснотия, осъзнавам, че „у дома“ не е даденост. Това, което превръщаше едно място в дом, бяха хората.

Сабин ме гледа притеснено, чакайки мнението ми.

— Веднъж бях направила, но не станаха така вкусни като на майка ти — казва свенливо, нетърпелива да чуе как са станали този път. — Тя казваше, че използва тайна съставка. Приемах го на шега, но сега започвам да се питам дали не е било истина.

Преглъщам, усмихвам се и казвам:

— Да, имаше тайна съставка.

Виждам лицето й да потъмнява, чуди се дали това не означава, че не съм ги харесала, и бързам да добавя:

— Тайната е капчица любов. И виждам, че си сипала щедро от нея, защото са превъзходни.

— Наистина ли? — светва лицето й.

— Наистина — прегръщам я, но бързо се отдръпвам. — Днес сме петък, нали?

Тя вдига вежди.

— Да, петък сме. Защо? Добре ли си?

Кимам и изхвърчам от дома. Имам по-малко време, отколкото предполагах.

Завивам по алеята и паркирам задните гуми на цимента, а предните — в тревата, изскачам от колата и летя нагоре по стълбите. Но щом заставам пред вратата, веднага отстъпвам назад. Усещам, че вътре става нещо странно, не мога да обясня какво. Прекалено е тихо някак си, прекалено спокойно. Къщата изглежда, както я оставих — сандъчета с цветя от двете страни на вратата, изтривалката на място — но всичко е толкова неподвижно, че ме побиват тръпки. Вдигам ръка да почукам, едва докосвам вратата и тя се отваря сама. Надниквам във всекидневната, после в кухнята, викам Ава и мимоходом си отбелязвам, че всичко е точно както си беше — чашата за чай на тезгяха, курабийките в чинията — всяко нещо е на обичайното си място. Но когато отварям шкафа и виждам, че противоотровата и еликсира са изчезнали, прехапвам устни. Не знам дали това означава, че планът ми е успешен и просто не е имало нужда от тях, или обратното — че нещо се е объркало.

Хуквам към плъзгащата се врата в края на коридора и треперя вътрешно, нетърпелива да проверя дали Деймън е там. Роман ненадейно изниква отнякъде и застава на пътя ми. Лицето му се изкривява в злобна усмивка.