Алисън Ноел - Синя луна

Притисната от тежкия му поглед, поемам дълбоко въздух и започвам да си играя с гривната на ръката си. Обръщам я насам и натам и се опитвам да си спомня откъде се взе. Нещо проблясва в ума ми, нещо…

— Тръгвам си. Не ме изпращай — казва Брандън и тръгва към вратата. — Евър, искам да помислиш сериозно. Трябва да решиш какво искаш, защото това… — Поглежда ме, поклаща глава и грабва от масата ключовете за колата. — Както и да е. Приятно изкарване на езерото.

Изчаквам да затвори вратата, грабвам одеялото, плетено от баба малко преди смъртта й, излягам се на креслото на татко, завивам се до брадичката и го подгъвам под краката си. Замислям се. Миналата седмица казах на Рейчъл, че съм готова да стигна до края с Брандън, а сега… сега не мога да търпя докосването му.

— Евър?

Отварям очи и виждам Райли. Долната й устна трепери, сините й очи се крият в моите.

— Той отиде ли си? — оглежда стаята тя.

Кимам.

— Ще поседиш ли до мен, докато заспя? — хапе устните си и ме гледа с онзи жален поглед, на който не мога да устоя.

— Казах ти, че това шоу ще те изплаши — скарвам й се, прегръщам я, притискам я до себе си и я повеждам към стаята й. Слагам я в леглото, пожелавам й сладки сънища, отмятам косата й от челото и прошепвам:

— Не се плаши, миличка. Заспивай. Призраци не съществуват.

— Евър, готова ли си? Време е да тръгваме. Трябва да избегнем задръстванията.

— Идвам! — обаждам се от стаята си, но не тръгвам.

Продължавам да стоя и да се взирам в открития в левия джоб на дънките си смачкан лист хартия. Нямам представа как е попаднал там, още по-малко какво означава. Препрочитам отново:

Не се връщай за суичъра!

Не се доверявай на Дрина!

Не се връщай за суичъра при никакви обстоятелства!

Деймън (рисунка на сърце).

Чета го за пети път, но все още не разбирам и дума. Какъв суичър? И защо да не се връщам за него? А тази Дрина? Та аз дори не я познавам! Кой е Деймън и защо до него има нарисувано сърце?

Изобщо, защо съм писала тези глупости? И кога съм ги написала? И какво значи всичко това?

Татко ме вика отново и малко след това чувам стъпките му по коридора. Хвърлям бележката в гардероба и тя пада на дъното. Ще гадая, когато се върнем.

Както се оказа, уикендът мина чудесно за мен. Радвам се, че си починах от училище, от приятелите (особено от гаджето). Радвам се да прекарам малко време със семейството си, защото не ни се случва често да излизаме от дома. Чувствам се толкова добре, че решавам да напиша съобщение на Брандън веднага след като се завърнем към цивилизацията и телефоните ни влязат в обхват. Искам да оправя нещата. И вярвам искрено, че през какъвто и период да съм преминала, сега всичко е наред.

Мятам раницата на гърба и съм готова за тръгване. Но когато хвърлям един последен поглед към мястото, където лагерувахме, не мога да се отърва от усещането, че съм забравила нещо. Раницата ми е подредена и наоколо няма нищо, но аз продължавам да се оглеждам. Мама ме вика отново и отново, накрая вдига ръце и изпраща Райли.

— Хайде, тръгвай — дърпа ме за ръкава тя. — Всички те чакаме.

— Минутка само — мърморя — Трябва да…

— Трябва какво — смее се тя. — Да гледаш в угасналия огън още няколко часа ли? Какво има, Евър?

Свивам рамене, играя си със закопчалката на гривната. Не знам какво има, но не мога да се отърся от усещането, че нещо не е както трябва. Не, не, че не е, както трябва, но нещо липсва или трябва да се направи още нещо, или… Но не мога да разбера какво.

— Хайде, мама иска да побързаме. Татко се тревожи да не попаднем в задръстване, дори и Жълтурко няма търпение да тръгнем, за да подаде глава през прозореца и да остави ушите му да плющят на вятъра. А и аз искам да се прибера, преди да са свършили детските филмчета.

Не мърдам, нито отговарям и тя добавя:

— Забравила ли си нещо?

Оглежда ме внимателно, после хвърля поглед към колата.

— Може би — кимам неопределено. — Не съм сигурна.

— Взе ли раницата?

Кимам, този път уверено.

— Взе ли телефона си?

Потупвам по раницата.

— А мозъка си взе ли?

Засмивам се. Наистина се държа странно, дори повече от странно. Но през последните няколко дни започнах да свиквам с неадекватното си поведение.

— Взе ли синия суичър от шампионата на мажоретките? — усмихва се тя.

— Ето, това е! — казвам и усещам, че сърцето ми бие бясно в гърдите. — Забравих го на брега. Кажи на мама и татко, че ей сега се връщам.