Алисън Ноел - Синя луна

И се обръщам, но Райли ме дърпа за ръкава.

— Споко. Татко го намери и го хвърли на задната седалка. Сега може ли да тръгваме?

Оглеждам се за последен път и тръгвам след Райли. Сядам на задната седалка и татко подкарва. В същия момент чувам бръмченето на телефона. Изравям го от раницата и едва успявам да натисна копчето за съобщенията, когато Райли наднича през рамото ми и се опитва да го прочете. Принуждава ме да се извъртя, това принуждава Жълтурко да скочи от скута ми и да ме изгледа така, че да ми стане ясно колко съм го разстроила. Но Райли не се отказва, продължава да точи врат. Скривам телефона зад себе си и правя това, което винаги правя.

— Мамо! — надавам вой.

Тя прелиства поредната страница от списанието си и казва машинално:

— Престанете и двете!

— Дори не ни погледна — казвам ядосано. — Аз не правя нищо. Райли не ме оставя на мира.

— Защото те обича — обажда се татко и среща погледа ми в огледалото. — Толкова те обича, че иска да е непрекъснато до теб. Не може да ти се насити.

Думите му изпращат Райли в другия край на седалката. Тя притиска тяло до вратата и изсумтява едно презрително „Пфу!“

Прибира краката си колкото може по-далече от мен и създава нови неудобства за Жълтурко. После потръпва драматично, сякаш самата мисъл да е непрекъснато до мен я отвращава. С татко се споглеждаме в огледалото и се засмиваме с глас.

Отварям телефона и виждам, че съобщението е от Брандън: Извинявай. Държах се гадно. Обади ми се довечера. Моментално му изпращам една усмивка с надеждата да го зарадвам, докато измисля и напиша нещо по-мило.

Облягам глава на прозореца и вече притварям очи, когато Райли се обръща към мен и казва:

— Не можеш да се върнеш обратно, Евър. Не можеш да промениш миналото. То вече се е случило.

Присвивам поглед и се вторачвам в нея. Нямам представа за какво говори. Понечвам да попитам, но тя ме изпреварва:

— Това си е нашата съдба . Не твоята . Не си ли се замисляла някога, че ти си предопределена да оцелееш? Че причината да останеш жива може да не е само в Деймън?

Гледам я с отворена уста и се опитвам да намеря смисъла на казаното. Поглеждам към мама и татко, за да разбера дали чуват какво говори, и откривам, че всичко е замръзнало. Ръцете на татко са залепнали за волана, невиждащите му очи гледат право напред, страницата от списанието на мама е обърната наполовина, а опашката на Жълтурко е започнала помахването, но, изглежда, никога няма да го довърши. Останалите коли профучават покрай нас, а нашата стои неподвижно на пътя. Райли ме гледа настойчиво и се навежда към мен. Става ми ясно, че единствено ние с нея се движим.

— Трябва да се върнеш — казва тя твърдо и уверено. — Трябва да намериш Деймън, преди да е станало прекалено късно.

— Късно за какво? — крещя и я поглеждам в очите, като отчаяно искам да разбера какво става. — И кой е този Деймън? Защо споменаваш това име? Какво означава…

Но преди да завърша, тя вече се отдръпва от мен, сякаш този разговор не се е състоял.

— Какво ми се вреш? — върти нервно глава. — Сериозно, Евър. Не нарушавай границата ! Защото той може да си говори каквото иска — сочи към татко, — но аз изобщо не се интересувам от теб.

Обръща ми гръб и запява заедно с айпода си, вживява се в песента на Кели Кларксън и крещи така, че едва разпознавам мелодията.

Не обръща внимание на мама, която се усмихва и я потупва по коляното, нито на татко, който ме гледа през огледалото и ми се усмихва, сякаш иска да сподели шегата си само с мен.

Все още се усмихва, когато един огромен камион изниква пред нас, връхлита ни странично и преобръща отново целия ми свят.

Когато се опомням, се виждам да седя на леглото си с широко отворена уста в ням писък, изгубила за втори път в една и съща година близките си. Ехото от последните думи на Райли все още звучи в мен:

Трябва да намериш Деймън, преди да е станало прекалено късно!

Скачам от леглото, спускам се към кабинета, отварям хладилника и откривам, че еликсирът и противоотровата са изчезнали. Нямам представа дали аз съм единствената върнала се назад във времето, а другите са си останали същите, и дали Деймън все още е в опасност.

Тичам бързо надолу и стъпалата се сливат в пързалка под краката ми. Нямам представа кой ден сме и колко е часът, но знам едно — че трябва да отида у Ава, преди да е станало късно.

Стъпвам на долната площадка и чувам гласа на Сабин.