Алисън Ноел: Вечна

Червен: енергия, сила, гняв, страст, страх, его.

Оранжев: самоконтрол, амбиция, смелост, задълбоченост, липса на воля, безразличие.

Жълт: оптимизъм, щастие, интелект, доброжелателство, нерешителност, готовност да се подчинява.

Зелен: спокойствие, здраве, състрадание, измама, ревност.

Син: благородство, лоялност, съзидателен дух, чувствителност, доброта, лошо настроение.

Виолетов: висок дух, мъдрост, интуиция.

Тъмнолилав: великодушие, силна интуиция, откривателски дух.

Розов: любов, душевна чистота, приятелство.

Сив: депресия, тъга, умора, липса на енергия, скептицизъм.

Кафяв: алчност, егоцентризъм, догматизъм.

Черен: отпаднал дух, предстояща смърт.

Бял: съвършена хармония.

— Познай кой е?

Топлината е на Хевън, с влажни, лепкави длани, притиснали силно бузите ми. Усещам как потъмнелият ръб на пръстена й във формата на череп оставя черна следа по кожата ми. Въпреки че очите ми са покрити от ръцете й, аз знам, че боядисаната й в черно коса днес е разделена по средата, а прилепналата по тялото и блуза от твърда изкуствена материя е закопчана до врата, както го изисква училищният правилник. Чисто новата й черна сатенена пола, която стига до земята, има малка дупка долу при подгъва, защото я е застъпила с върха на страхотните си ботуши „Док Мартин“. Знам още, че днес очите й изглеждат златни, но това е така, защото е сложила жълти контактни лещи.

Знам също, че баща й не е заминал „по бизнес“, както е обявил вкъщи, че личният треньор на майка й е повече „личен“, отколкото „треньор“, и че малкият й брат е счупил наскоро изчезналото й CD, но го е страх да си признае.

Знам го не защото съм шпионирала или следила някого, или някой ми го е казал. Знам го, защото съм медиум.

— Бързо! Познай! Звънецът ще удари всеки момент — казва тя с дрезгав и леко пресипнал глас, сякаш пуши по кутия на ден, въпреки че е опитвала цигара само веднъж.

Аз го усуквам, измислям си последната личност, с която Хевън би искала да я сбъркат.

— Ти си Хилари Дъф!

— Пфу, опитай пак! — ръмжи тя и ме притиска още по-силно, без да знае, че не е необходимо да видя, за да позная.

— Сетих се! Госпожа Мерилин Менсън.

Тя се засмива, пуска ме, облизва палеца си и се опитва да изтрие черната татуировка, оставена на лявата ми буза от ръба на пръстена й. Аз вдигам ръка и я плясвам, не защото си мисля, че слюнката й може да ме зарази (защото знам, че е здрава), а защото не искам да ме докосва отново. Докосването е прекалено разкриващо и изтощително за мен, затова се опитвам да го избягвам на всяка цена.

Тя хваща качулката на суичъра ми и я надява на главата ми. Поглежда към слушалките в ушите ми и пита:

— Какво слушаш?

Бъркам в тайния джоб с айпода и виждам как очите й изскачат от орбитите.

— Какво по… — объркано започва тя. — Имам предвид, не може ли да го пуснеш по-силно? И кои са тези?

Слагам айпода между нас, за да можем и двете да слушаме крясъците на Сид Винъс за анархията в Обединеното кралство. Всъщност нямам представа дали Сид е за анархията, или е против нея. Знам само, че вика достатъчно силно, за да притъпи прекалено изострените ми сетива.

— Групата е „Секс Пистълс“ — казвам, изключвам айпода и го връщам в тайния джоб.

— Учудвам се, че изобщо успя да ме чуеш при този шум — усмихва се тя и става, защото в същото време звънецът бие.

Свивам рамене. Нямам нужда да слушам, за да чуя. Обаче нямам намерение да я светвам по въпроса. Казвам й само, че ще се видим на обяд, и тръгвам към класната стая. Пресичам училищния двор, но се свивам изплашено, когато усещам двамата хулигани, които се промъкват зад нея, настъпват края на полата й, а тя едва не пада. Тя запазва равновесие, обръща се, прави знака на злото (окей, не е знакът на злото, а нещо, което тя си измисли и го нарече така) и впива в тях жълтите си очи. Те моментално дават на заден ход и я оставят на мира. Изпускам въздишка на облекчение и влизам в клас, сигурна, че след малко енергията от нейното докосване ще изчезне.

Тръгвам към мястото си в дъното на стаята, прескачам чантата на Стейша Милър, която я слага нарочно на пътя ми, с надеждата да се спъна поне веднъж в нея. Правя се, че не чувам ежедневната й серенада от „Смотаняяячкаааа“, която и днес не пропуска да изпее под носа си. Сядам, вадя от чантата книгата, тетрадката и химикалката, слагам слушалката в ухото си и покривам глава с качулката. Оставям чантата на празното място до мен и чакам господин Робинс да се появи.