Алисън Ноел: Вечна

Но според мислите на Стейша Милър, която седи два чина пред мен — Деймън Огъст е страхотен .

Най-добрата й приятелка — Онър, е напълно съгласна с нея.

Също и приятелят на Онър, Крейг, но това сега не е толкова важно.

— Здрасти — казва Деймън и сяда до мен на чина. Пуска раницата си на земята и тя издава глух звук.

Кимам, но не поглеждам към него. Забивам поглед в черните му лъскави обувки за мотоциклет, които приличат повече на извадени от модното списание „Джи Кю“ отколкото от рокерското „Черните ангели“. Тези скъпи и излъскани до блясък обувки изглеждат малко не на място между редиците от многоцветни чехли, които разнообразяват в момента покрития със зелен килим под.

Господин Робинс приканва всички да отворим учебниците си на сто трийсет и трета страница и насърчава Деймън да гледа от моя екземпляр. Той се приближава към мен и пита тихо:

— Имаш ли нещо против?

Аз се колебая. Боя се от прекалената близост, но в крайна сметка плъзвам книгата към ръба на чина си, така че да му е удобно да вижда. Той приближава стола си и между нас остава съвсем малко разстояние. Аз веднага се отдръпвам в другия край и крия глава под качулката.

Той се подсмихва леко, но понеже още не съм погледнала към него, нямам представа защо. Знам, че е добронамерен, просто му е забавно, но като че ли усещам и още нещо.

Потъвам още по-дълбоко в суичъра. Слагам длани на бузите си и забивам поглед в часовника си, твърдо решена да не обръщам внимание на подигравателните погледи на останалите и подмятанията им по мой адрес. Въпреки това не мога да не чуя: „Горкичкият, толкова е готин и секси, а трябва да седи до тая откачалка!“ Въздишката тръгва от Стейша, Онър и Крейг и се разпространява по всички останали в стаята.

С изключение на господин Робинс, който почти толкова силно иска часът да приключи, колкото и аз.

На обяд всички говорят за Деймън.

Видя ли новото момче, онзи Деймън? Толкова е готин… толкова секси… Чух, че бил от Мексико… Не, мисля, че е от Испания… Абе, не знам точно, но е някъде от чужбина… Още отсега ще го поканя на бала… Но ти още не го познаваш… Споко, ще го…

— Божичко, видя ли новото момче — Деймън?

Хевън сяда до мен, поглежда изпод прорасналия си бретон, чиито заострени връхчета достигат чак до червените й устни.

— Ох, моля ти се, не почвай и ти! — тръсвам глава и захапвам ябълката си.

— Нямаше да говориш така, ако бе имала късмета да го срещнеш — казва тя, докато вади ваниловия си кейк от розовата картонена кутия. Облизва захарната му глазура, както прави всеки ден, въпреки че дрехите й подхождат повече за човек, който се храни по-скоро с кръв, отколкото с малки розови кексчета.

— За Деймън ли говорите? — чувам мелодичния шепот на Майлс. — Той изниква иззад гърбовете ни, сяда до нас и опира лакти в масата. Кафявите му очи се стрелкат ту към едната, ту към другата. Бебешкото му лице се разтяга в усмивка. — Ах, колко е готин! Видяхте ли му обувките? Режа си главата, че са направо от „Вог“. Ще взема да го поканя за гадже.

Хевън го поглежда с присвитите си жълти очи.

— Късно е, вече си го заплюх.

— Ох, извинявай. Не съобразих, че си падаш по депресари с черни дрехи и обувки — хили се той, извърта очи и разопакова сандвича си.

Хевън също се засмива.

— Да, ако изглеждат по този начин. Кълна се, че е истинска бомба, трябва да го видиш. — Тя клати глава, леко ядосана, че не споделям ентусиазма й. — Направо е… взривоопасен.

— Ама още ли не си го видяла? — Майлс сваля сандвича от устата си и зяпва изненадано към мен.

Взирам се в масата пред себе си и се чудя дали да излъжа. Ще вдигнат такава врява, че май това е единственият начин да се измъкна. Само че не мога. Не и тях. Хевън и Майлс са най-добрите ми приятели. Единствените. А и вече имам достатъчно тайни, нямам нужда от още една.

— Седяхме един до друг по английски — казвам накрая. — Трябваше да ползваме една книга. Не успях да го огледам добре.

— Трябваше ли каза?

Хевън приглажда бретона си на една страна и ме поглежда така, че да ми стане ясно как само ненормалница може да се държи по този начин.

— Ах, това сигурно е било ужасно за теб, горкичката! — завърта очи и въздиша театрално тя. — Ама ти май изобщо не зацепваш каква късметлийка си! И не го оценяваш.

— Коя книга? — пита Майлс, сякаш заглавието би обяснило нещата.

— „Брулени хълмове“ — свивам рамене, слагам огризката от ябълката в центъра на салфетката си и сгъвам ръбовете й около нея.