Алисън Ноел: Вечна

Господин Робинс винаги закъснява. Причината е в малкото сребърно плоско шишенце, което обича да надига през междучасията. Но то е само защото неговата съпруга непрекъснато го навиква, дъщеря му го мисли за мижитурка, а той мрази живота си.

Научих всичко това още през първия ми ден в това училище, когато ръката ми случайно докосна неговата, докато му връчвах отпускното си от другото училище. Затова сега, ако трябва да му давам нещо, просто го оставям на ръба на бюрото.

Затварям очи и чакам. Пръстите ми пропълзяват под суичъра, изключват ревящия Сид Вишъс и превъртат на нещо по-кротко и успокояващо. Онези крясъци не ми трябват сега, когато съм в клас. Предполагам, че сравнително малкото на брой ученици в стаята в сравнение с тълпата на двора някак си успяват да уталожат кипналата в мен психическа енергия.

Искам да ви изясня, че невинаги съм била откачалка. Доскоро бях съвсем нормално момиче. От онези, които не пропускат училищните забави и си имат свои идоли, чиято съдба следят по страниците на звездните списания. Бях толкова суетна относно дългата си руса коса, че никога не бих си помислила да я връзвам на конска опашка и да я крия под голяма качулка. Имах мама, татко, сестричка, на име Райли, и красив жълт лабрадор, когото наричахме Жълтурко. Живеех в голяма къща, в добър квартал, в Юджийн, щата Орегон. Бях известна сред съучениците си, бях щастлива, нямах търпение да започне учебната година и спортното първенство, защото за пръв път бях избрана в отбора на мажоретките. Животът ми беше съвършен. Може това, последното, да ви звучи като клише, но колкото и да е нелепо, си беше самата истина.

Но всичко това за мен и моя предишен живот го помня смътно. Защото най-силният ми спомен е свързан с момента на катастрофата и как умирам.

Имах нещо, което наричат ПБС, или преживяване близко до смъртта. Само че грешат, защото, повярвайте ми, в тая работа няма „близко“ преживяване. Помня, че двете със сестра ми си седяхме на задната седалка на джипа на татко. Главата на Жълтурко беше в скута на Райли, а опашката му ме потупваше лекичко по крака. Следващото, което си спомням, е как целият багаж се разхвърча във въздуха, колата се удари в нещо, а аз наблюдавах всичко това отстрани.

Лежах на поляната до пътя и гледах смачканата ламарина, изпочупените стъкла, откъснатите врати и джипа, застинал в смъртоносна прегръдка с един бор. Опитвах се да разбера какво става и се молех мълчаливо и другите да са успели да излязат навреме от джипа. Изведнъж чух познат лай и погледнах надолу по пътя. Видях ги всичките бавно да се отдалечават. Жълтурко беше най-отпред, сякаш ги предвождаше.

Тръгнах след тях. Отначало се затичах, опитах се да ги настигна, но постепенно забавих ход и изостанах. Изведнъж ми се прииска да побродя още малко из това широко и дъхаво поле, осеяно с пулсиращи от живот дървета и цветя, чиито листенца потръпваха нежно и ме омайваха. Но всичко наоколо беше толкова ярко и като че обвито в блестяща мъгла, че аз затворих очи, за да се предпазя от непоносимата светлина.

Обещах си да постоя там само миг. После щях да се върна и да ги намеря. Но когато най-после отворих очи, успях да ги зърна съвсем за малко, тъкмо преминаваха през един мост, усмихваха ми се и ми махаха с ръка. След секунда всички изчезнаха.

Аз се паникьосах и се заоглеждах трескаво наоколо. Разтичах се, но всичко ми изглеждаше едно и също — горещо, бяло, искрящо, блестящо, красиво, глупаво и покрито в мъгла. Строполих се на земята. Кожата ми настръхна от студ, а тялото ми се сгърчи. Започнах да плача, да пищя, да ругая, да моля и да давам обещания, които знаех, че няма да спазя.

Изведнъж чух някой да казва: „Вечна? Това ли е името ти? Отвори очите си и ме погледни.“

И аз отново изплувах от мрака. Върнах се там, където всичко беше мъка, страдание и пареща мокра болка в челото ми. Погледнах човека, който се бе навел над мен, взрях се в тъмните му очи и прошепнах: „Да, аз съм Вечна. Моето име е Евър.“ После отново потънах в небитието.

Свалям качулката няколко секунди преди господин Робинс да влезе. Изключвам айпода и се преструвам, че чета книгата и не си правя труд да вдигам глава от нея, докато не го чувам да казва:

— Ученици, това е Деймън Огъст. Той току-що се е преместил при нас от Ню Мексико. Деймън, можеш да седнеш отзад, до Евър. Ще гледаш от нейната книга, докато ти набавят екземпляр.

Деймън е готин, разбирам го, без да го погледна нито веднъж, и съсредоточавам поглед в книгата, докато той минава между редиците и се насочва към мен. Знам това, както знам какво си мисли в момента всеки от съучениците ми. И фактът, че нито една мисъл не ме засяга пряко, е истинско облекчение за мен.