Алисън Ноел: Вечна

— Не разбирам.

Тя само се усмихна, доближи длани една до друга, подложи ги под бузата си и наклони глава встрани, показвайки ми, че е време отново да заспя.

Затворих очи, въпреки че до този момент никога не й бях позволявала да ме командва, но веднага ги отворих и попитах заядливо:

— Хей, кой ти позволи да ми обличаш пуловера?

Но тя вече се бе изпарила.

Признавам, че през останалата част от нощта не спрях да се ядосвам на себе си за тъпия и егоистичен въпрос. Получих златна възможност да задам едни от най-важните житейски въпроси, да разбера нещата, за които хората размишлява от векове. Но вместо това си изгубих времето да се карам на сестра си, че ми е заграбила дрехите. Май твърдението, че старите навици умират трудно, се оказа вярно.

Вторият път, когато се появи, бях толкова щастлива, че я виждам, че не обелих и дума за облеклото й, въпреки че беше облякла не само любимия ми пуловер, но и най-хубавите ми джинси (бяха й толкова дълги, че застъпваше ръбовете им), плюс прекрасната гривна, която нашите ми подариха за тринайсетия рожден ден и за която тя отдавна си точеше лигите.

Вместо да се развикам, аз й се усмихнах и кимнах, с една дума — направих се, че не ги забелязвам, докато оглеждах трескаво около нея и надничах зад гърба й.

— Къде са мама и татко? — попитах, убедена, че ако напрегна зрението си, непременно ще ги видя.

Райли се усмихна и размаха ръце встрани, като крила.

— Искаш да кажеш, че са станали ангели? — ококорих очи.

Тя извъртя очи и поклати отрицателно глава, хвана се за кръста и отново избухна в нейния беззвучен смях…

— Добре, разбрах, както и да е — измърморих. В същия момент тялото ми политна с такава сила назад към възглавниците, че за миг забравих, че е мъртва, и реших, че тя ме е бутнала.

— Кажи ми как е там? — попитах, като си обещах повече да не се карам с нея. — Добре ли си? Харесва ли ти животът на небето?

Тя затвори очи и вдигна длани, сякаш държи в тях някакъв предмет, и изведнъж, просто от никъде, се появи картина. Отново се наведох напред и се вгледах внимателно в нарисуваното върху светлокремава основа и поставено в красива, ръчно изработена златна рамка, което най-вероятно пресъздаваше рая. Имаше океан и той беше тъмносин, скалите — силно назъбени, пясъкът — като разтопено злато. Дърветата бяха отрупани с цвят, а в далечината се мержелееха силуетите на няколко малки острова.

— Тогава защо си тук? — попитах я аз.

Тя вдигна рамене и картината изчезна. Както и тя самата.

Останах в болницата повече от месец и нямаше как да е иначе, защото кокалите ми бяха натрошени, имах сътресение на мозъка, вътрешен кръвоизлив, множество порязвания и охлузвания и дълбока рана на челото. Докато лежах цялата в гипс, превръзки и подаващи се отвсякъде тръбички и маркучи, по които течаха различни лекарства, Сабин се зае с неблагодарната задача да разчисти къщата, да организира погребенията и да опакова багажа ми за преместването ми на юг.

Помоли ме да й направя списък с всички вещи, които бих искала да взема със себе си, онези неща, които бяха част от прекрасния ми отминал живот в Юджийн, Орегон, и които исках да бъдат част и от новия ми живот в Лагуна Бийч, Калифорния. Но аз не взех нищо, освен малко дрехи. Не можех да понеса спомена за онова, което бях изгубила. Беше ми ясно, че един пълен с боклуци кашон няма да ми върне семейството.

През цялото време, докато лежах в онази стерилно бяла стая, бях редовно преглеждана от психолози. Един от тях, ентусиазиран млад стажант с плетена жилетка и бележник с твърда подложка в ръка, започваше сеансите си с мен с един неизменен и неприятен въпрос — как се справям с „голямата загуба“ (негови думи, не мои). След това се опитваше да ме прикотка в стая 618, където се провеждала съответната за подобни случаи терапия.

Да, ама не. Няма начин да участвам в подобни работи, да седя в кръг с други страдащи хора и да чакам реда си, за да споделя с тях най-трагичния момент в живота си. Искам да кажа, как би могло да ми помогне всичко това? Как бих могла да се почувствам по-добре, като потвърдя това, което вече знам със сигурност — не само че аз и само аз съм отговорна за това, което стана със семейството ми, но и че бях достатъчно глупава и себична да се разтакавам, мотая и бавя тук на земята, вместо да ги последвам към вечността?

Със Сабин почти не разговаряхме по време на полета от Юджийн до летище „Джон Уейн“. Аз се преструвах, че мълча заради мъката и раните си, но истината беше, че имах нужда да запазя дистанция. Знаех всичко за душевния й конфликт, знаех, че от една страна тя желае отчаяно да постъпи както трябва, но от друга не спира да си мисли: Защо аз?