Алисън Ноел: Вечна

Отказът й да сподели с мен тайните си ме тормози, но не мога да не призная, че я разбирам. Аз също не доверявам на никого новите си способности да виждам аурата на хората и да им чета мислите, нито казвам на някого колко много ме промени това, промени дори начина ми на обличане.

— Докато се обличаш така, никога няма да си намериш гадже — смее ми се тя почти всяка сутрин и се излежава в леглото ми, докато аз търча из стаята, опитвам се да се приготвя за училище и да изляза от къщи малко по-навреме.

— Е, не всички могат просто да протегнат ръка и да напълнят гардероба си с шик дрехи — мърморя, докато пъхам крака в износените стари обувки за тенис и притягам разръфаните им връзки.

— Глупости. Сабин не ти ли даде кредитната си карта? Не ти ли каза да си купиш, каквото поискаш? И откъде измисли тия качулки? Да не би да си от някаква банда?

— Сега нямам време за това — отвръщам, грабвам учебниците, айпода и раницата и тръгвам към вратата. — Идваш ли?

Обръщам се към нея и усещам, че търпението ми се изпарява, както става винаги, когато видя да свива устни и най-спокойно да обмисля предложението ми.

— Добре — казва най-накрая, — но само ако си свалиш качулката. Чудя се как я търпиш. Аз например толкова обичам да чувствам вятъра в косите си!

— Добре — тръгвам бързо по стълбите. — Само че когато стигнем до Майлс, трябва да изчезнеш. Просто ми настръхват косите, като те видя да седиш на коленете му, без да ти е разрешил.

Когато с Майлс се добираме до училище, виждаме, че Хевън вече ни чака на входа. Очите й шарят нетърпеливо из целия двор.

— Звънецът ще бие всеки момент, а Деймън още не се вижда на хоризонта. Дали не се е отказал? — поглежда ни тя и жълтото й око святка тревожно.

— Защо да се отказва? Та той току-що е започнал? — успокоявам я, влизам в училище и тръгвам към шкафчето си.

Тя върви плътно до мен и аз чувам как дебелите гумени подметки на ботушите й пружинират върху мозайката.

— Ми… защото ние сме много под неговото ниво например? Защото е прекалено хубаво, за да е истина?

— Не, трябва да дойде на всяка цена. Евър му зае своите „Брулени хълмове“, което означава, че днес трябва да дойде. Най-малкото поне за да й ги върне — обажда се Майлс, преди да успея да го спра.

Поклащам отчаяно глава, набирам комбинацията на ключалката и усещам тежкия поглед на Хевън.

— И кога стана това, ако смея да запитам? — Слага ръце на кръста тя и ме изглежда кръвнишки. — Защото ти знаеше, че съм си го заплюла, нали? И как така не знам нищо по въпроса? Защо никой не ме е светнал какво става? Последното, което чух, беше, че ти дори не си му виждала физиономията.

— О, видя го и още как! И така се втрещи, че бях готов да звъня на 911 — смее се Майлс.

Отново поклащам глава, заключвам шкафчето и тръгвам по коридора.

— Ми какво, така си беше — вдига рамене той и тръгва след мен.

— Чакай малко, нека да се разберем. Искам да си изясня как да те възприемам, като пречка или като заплаха? — пита Хевън и се втренчва в мен изпод силния черен грим. Ревността променя цвета на аурата й в тъмнозелен.

Поемам дълбоко дъх, поглеждам към тях и през ума ми минава, че ако не ми бяха приятели, можех да им кажа истината. Че това са абсолютни глупости. Може ли някой да си заплюе друг човек и да смята, че всичко е уредено? Освен това бих им казала, че в сегашното ми състояние, когато непрекъснато чувам гласове, виждам аури и ходя с размъкнати дънки и суичъри, на мен не бива да се разчита. Но не казвам нищо. Само измърморвам:

— Точно така, аз съм пречка. Аз съм едно голямо непредсказуемо бедствие, което ще се стовари върху главите ви всеки момент. Но не съм заплаха. Главно, защото не съм заинтересована. Знам, че ти е трудно да повярваш, като имам предвид, че за теб той е супер, секси, неустоим, взривоопасен и всичко, което изреди вчера, но истината е, че аз не харесвам Деймън Огъст! Просто не знам какво повече да кажа.

— Не е нужно да казваш нищо повече — измънква Хевън, лицето й застива, а очите й гледат право напред, зад рамото ми.

Проследявам погледа й и виждам зад гърба си Деймън с блестящия ореол от копринено черни къдрици и очи, в които тлеят черни въглени, с фантастични тяло и усмивка и усещам, че сърцето ми прескача два такта. Той задържа вратата отворена и казва:

— Здрасти, Евър, само след теб.

Втурвам се към чина, избягвам на сантиметри раницата на Стейша, поставена както винаги на пътя ми. Лицето ми пламва от срам, защото знам, че Деймън, който се бе оказал точно зад мен, е чул всяка дума от разговора ни с Хевън.