Алисън Ноел - Вечна

Лично аз никога не се питам: защо аз?

По-скоро си мисля: защо те , а не аз?

Не исках да я наранявам. Все пак, предвид всичките й усилия и тревоги, които понесе, вземайки ме при себе си и опитвайки се да ми осигури истински дом, не бих искала да рискувам, като й покажа, че всичко — и трудът, и добрите намерения — за мен е празна работа. Нито да й обяснявам, че за мен няма да има никаква разлика, ако ме бе захвърлила на бунището, вместо да ми осигурява целия този лукс.

От пътуването от летището до новия ни дом ми е останал само един неясен спомен за слънце, море и пясък. Когато тя отвори вратата на къщата и ме придружи до моята стая на втория етаж, аз хвърлих бърз поглед наоколо и измърморих нещо, което трябваше да мине за благодарност.

— Съжалявам, но ще трябва да те оставя сама — каза тя, явно нямаше търпение да се върне в офиса си, където всичко е подредено, организирано и последователно и нямаше нищо общо с хаотичния фрагментарен свят на една травматизирана тийнейджърка.

В мига, когато вратата се бе затворила зад нея, аз се хвърлих на леглото, покрих лицето си с ръце и заплаках с глас, докато не чух някой да казва:

— Ох, моля те, я се погледни! Видя ли изобщо къде си попаднала? Този модерен телевизор, камината, ваната, която прави мехурчета. Я се осъзнай!

— Мислех, че не можеш да говориш — претърколих се по гръб и се вгледах в сестра си, която впрочем беше облечена в розов анцуг от „Джуси“, златни маратонки „Найк“ и китайска куклена перука от цветя.

— Разбира се, че мога! Не ставай смешна! — извъртя очи тя.

— Но предишните пъти… — започнах аз, но Райли ме прекъсна:

— Просто се забавлявах. Какво толкова?

Тя обиколи стаята ми, прокара ръка по новото ми бюро, докосна с пръсти лаптопа и айпода, очевидно оставени там от Сабин.

— Не мога да повярвам, че имаш всичко това. Толкова е нечестно! — Постави ръце на кръста и извика ядосано: — А ти изобщо не го оценяваш! Дори не излезе на балкона. Не видя каква фантастична гледка се открива оттам!

— Не ми пука за гледката. — Скръстих ръце пред гърдите си и я изгледах сърдито. — И съм бясна, че ме изигра, дето уж не можеш да говориш.

Тя се засмя.

— Ще го преживееш.

Проследих я с поглед, докато прекосява стаята, дърпа завесите и се мъчи да отвори френския прозорец.

— И откъде намери тези дрехи — огледах я внимателно от глава до пети, връщайки се към нормалните ни отношения на заяждане и едва прикрита враждебност. — Първия път беше с моите дрехи, сега пък носиш „Джуси“, а аз съм сигурна, че мама никога не би ти купила такива скъпи неща.

Тя се засмя отново.

— Да, аз все още имам нужда от разрешението й, когато отивам до големия небесен гардероб и си избирам, каквото искам. Безплатно — натърти с тънка усмивчица.

— Сериозно ли? — зяпнах и си помислих, че там си живеят сто пъти по гот от мен.

Но тя махна с ръка и сложи край на въпроса.

— Хайде, ела да видиш панорамата от балкона. Наистина е страхотна.

И аз я послушах. Станах от леглото, избърсах сълзите с ръкава си и излязох на балкона. Едва не отнесох малката си сестричка, докато стъпвах на облицования с каменни плочки под. Едва не припаднах, когато очите ми обхванаха с поглед красотата навън.

— Трябва ли да го намеря за смешно? — попитах с отворена уста, защото картината беше абсолютно същата като онази в златната рамка, която тя ми бе показала в болницата.

Но когато се обърнах, за да я погледна, тя вече бе изчезнала.

Райли ми помогна да възстановя спомените си. Вещо ме водеше през общото ни детство, припомняше ми живота, който водехме преди, приятелите, които имахме, докато всичко започна да си идва на мястото. Тя беше тази, която ме научи да оценя новия си калифорнийски живот. Докато я гледах как се прехласва по новата ми стая, по лъскавите червени капаци на прозорците, удивително красивите плажове и новото ми училище, започнах да осъзнавам, че макар да не е животът, който исках, този също не е за изхвърляне.

И въпреки че все още се караме, спорим и както преди си лазим взаимно по нервите, истината е, че аз живея заради нейните посещения. Фактът, че мога да я виждам, намалява с един хората, които ми липсват. Времето, прекарано с нея, е най-хубавата част от деня ми.

Единственият проблем е, че тя го знае. И всеки път, когато подхвана темата, върху която тя е наложила табу, а именно цялата серия от въпроси като: Кога ще мога да видя мама, татко и Жълтурко? Къде отиваш, когато си тръгнеш оттук? и така нататък, тя ме наказва, като изчезва за известно време.