Алисън Ноел - Вечна

Пускам раницата на пода, настанявам се на мястото си, вдигам качулката и пускам айпода с надеждата да се откъсна от шума в стаята и да обмисля току-що станалото. Да убедя себе си, че самочувствието на едно толкова самоуверено, толкова красиво, толкова невероятно момче като него не би му позволило да се разстройва от глупавите думи по негов адрес, казани от момиче като мен.

Но тъкмо започвам да се отпускам, успяла да убедя себе си, че не бива да отдавам толкова голямо значение на инцидента, когато нещо изведнъж ме разтърсва до дъно — кожата ми настръхва като при електрически шок, вените ми започват да пулсират и цялото ми тяло изтръпва.

И всичко това само защото Деймън слага ръка върху моята.

Мен никой не може да ме изненада. Откакто се сдобих с особени психически способности, единствено Райли успява да го прави и повярвайте ми, дори и на нея й се налага да търси все нови начини. Вдигам поглед от ръката си към лицето на Деймън и го виждам да ми се усмихва мило:

— Исках да ти върна това.

И ми подава „Брулени хълмове“.

Съзнавам, че звучи странно, дори малко откачено, но в мига, когато той заговаря, в стаята настъпва пълна тишина. Съвсем сериозно, секунда по-рано беше пълна с гласове и откъслечни мисли, тайни или изказани на глас, а в следващия…

Решавам, че ми се е сторило, защото разбирам колко нелепо изглежда всичко. После тръсвам глава и казвам:

— Ако искаш, я задръж. Аз нямам нужда от нея. Вече знам какво става накрая.

Той отдръпва ръката си от моята, но аз продължавам вътрешно да треперя.

— Аз също знам — отвръща той и ме гледа толкова настойчиво, двусмислено и мило, че аз бързам да отклоня погледа си.

И точно когато се каня отново да сложа слушалките на айпода в ушите си, за да изолирам звука от язвителните коментари на Стейша и Онър, Деймън отново хваща ръката ми и пита:

— Какво слушаш?

И цялата стая отново се изпълва с тишина. Не, сериозно, през тези няколко секунди нямаше никакви вихрени мисли, нито прошепнати думи, нищо, освен неговия мек, очарователен глас. Първия път реших, че съм успяла някак си да се изключа сама. Но сега знам, че всичко е реално, защото хората продължават да говорят, да мислят и да се занимават с обикновените неща, но аз не чувам нищо. Всичко е блокирано от неговия глас.

Усещам, че ме облива топлина, тялото ми се наелектризира и се питам изненадано каква е причината за реакцията ми. Искам да кажа, че не за пръв път докосват ръката ми, но никога досега не съм изпитвала подобно нещо.

— Попитах те какво слушаш — усмихва се отново той и усмивката му е толкова нежна, че се изчервявам до ушите.

— Ох, някакъв микс от готически рок, специалитет на приятелката ми Хевън. Все стари неща, от осемдесетте, „Кюър“, „Сиуксите“, „Банши“, „Баухауз“ — казвам замаяно, неспособна да отместя поглед от неговия. Изследвам отблизо очите му и се опитвам да определя истинския им цвят.

— Харесваш ли готически рок? — повдига вежди той и оглежда скептично целия наличен инвентар — дългата руса опашка, тъмносиния суичър и чистото лице, по което няма и капчица грим.

— Не, не много. Хевън е по готиката — засмивам се аз. Нервният, кудкудякащ, направо неестествен смях отскача от четирите стени на класната стая и се връща отново при мен.

— А ти? По какво си падаш ти? — пита той, без да отмества поглед от мен. Очите му говорят, че наистина се интересува.

Отварям уста да отговоря, но в същия момент влиза господин Робинс със силно зачервени бузи, но не заради бързото ходене, както си мислят всички. Въздъхвам дълбоко, нахлузвам качулката на главата си и потъвам отново в познатия хаос от младежки тревоги, притеснения за предстоящия тест, образи от мислите на съучениците ми, съжалението на господин Робинс за пропадналите му мечти и учудването на Стейша, Онър и Крейг — какво ли намира в нея този сладур?

Отивам при масите за обяд, поглеждам към нашата маса и установявам, че Хевън и Майлс са вече там. Изведнъж забелязвам, че Деймън седи до тях и едва удържам изкушението да хукна в другата посока.

— Може да се присъединиш към нас, но само ако обещаеш да не фиксираш с поглед новия ни приятел — засмива се Майлс. — Това втренчено гледане е много невъзпитано, да знаеш. Никой ли не ти го е казвал досега?

Завъртам очи и сядам на пейката до него, решена да покажа на всички, че ми е дошло до гуша от този Деймън.

— Какво да правя, като съм отгледана от вълци? — свивам рамене и се заемам усърдно с разопаковането на храната си за обяд.