Алисън Ноел - Вечна

— Аз пък съм отгледан от мъж в женски дрехи и писател на любовни романи — казва Майлс, пресяга се и си открадва захаросаната пуканка от върха на кексчето на Хевън, която изглежда точно като онези, които раздават на Хелоуин, въпреки че дотогава има още доста време.

— Съжалявам, че не са те избрали за ролята на Чандлър в „Приятел“, сладурче — ухилва се Хевън. — Аз пък съм отгледана от вещици. Бях красивата принцеса на вампирите, всички бяха влюбени в мен и ме боготворяха. Живеех в разкошен готически замък и нямам никаква представа как се оказах тук, на тази идиотска маса от фибростъкло, ведно с такива загубеняци като вас.

После кимва към Деймън.

— А ти?

Той отпива малка глътка от питието си — някаква странна смес с цветовете на дъгата, но с преобладаващ червен оттенък, в малка стъклена бутилка. Оглежда и тримата подред и казва с усмивка:

— В Италия, Франция, Англия, Испания, Белгия, Ню Йорк, Ню Орлийнс, Орегон, Индия, Ню Мексико, Египет и на още няколко места.

— Правилно ли ще бъде, ако обобщя накратко с термина „войнишко дете“? — засмива се Хевън, взема една захаросана пуканка от кексчето си и го подхвърля към Майлс.

— Живял ли си някога в Орегон? — пита го той и намества пуканката в центъра на езика си, преди да я глътне с малко минерална вода.

— Да, в Портланд — кима Деймън.

Майлс се засмива.

— Не е въпрос, но все пак… Имах предвид, че нашата Евър, ами… тя е живяла някога в Орегон — изтърсва изведнъж и получава от Хевън пронизващ поглед. Явно въпреки демонстрацията на грубост от моя страна тя все още ме смята за най-голямата пречка по пътя й към Истинската любов и настръхва при всяко насочване на разговора към мен.

Деймън се усмихва и очите му отново намират моите.

— Къде?

— Юджийн — измънквам и за да не потъна в черното на очите му, се концентрирам в сандвича си. Сега се случва същото като в класната стая — всеки път, когато ме заговори, всички останали гласове в главата ми заглъхват.

И всеки път, когато очите ни се срещнат, ме облива гореща вълна.

А когато кракът му докосва съвсем случайно моя, цялото ми тяло изтръпва.

И това наистина ме изкарва от релси.

— И защо дойде тук? — навежда се към мен той и принуждава Хевън да се присламчи още по-близо до него.

Забивам поглед в масата и стискам устни — обичайния ми нервен тик. Не искам да говоря за стария си живот. Не виждам смисъл да описвам онези кървави подробности. И да обяснявам как, въпреки че вината за смъртта на цялото ми семейство е изцяло моя, някак си успях да остана жива. Така че накрая отчупвам коричка от сандвича си и казвам:

— Дълга история.

Усещам погледа му — тежък, топъл и подканващ — и това ме изнервя още повече. Дланите ми се изпотяват и бутилката с водата ми се изплъзва от пръстите. Полита толкова бързо надолу, че е абсурд да успея да я хвана, затова седя и чакам като последна тъпачка да се удари в масата и да се разлее. Но преди да я достигне, Деймън успява да я хване и ми я подава. Продължавам да си седя, да се взирам в бутилката и да избягвам погледа му, като се питам дали съм единствената впечатлена от бързината на реакцията му. Движенията на ръцете му бяха толкова бързи, че очертанията им се размазаха пред очите ми.

Майлс подхваща разговор за Ню Йорк и Хевън се приближава толкова плътно до Деймън, че едва не сяда в скута му. Аз поемам дълбоко въздух, довършвам сандвича и уверявам себе си, че съм се справила добре.

Когато звънецът най-после бие, всички грабваме нещата си и тръгваме към класните стаи. Деймън се отдалечава на известно разстояние от нас и аз използвам момента да се обърна към Хевън и Майлс.

— Как се оказа на нашата маса? — вдигам ръце, за да демонстрирам недоумението си.

И изведнъж се стряскам при звука на собствения си глас. Звучи ужасно пискливо и обвинително.

— Искаше да седне на сянка и ние го поканихме при нас — обяснява Майлс, пуска празната бутилка в кошчето за боклук и ни повежда към главната сграда. — Бъди спокойна, не сме замисляли зъл план, за да те поставим в неловко положение.

— Можеше и без последния коментар — извиквам, съзнавайки, че се държа неадекватно и се засягам от глупости.

Но то е, защото не искам да кажа това, което мисля в действителност, защото не искам да обидя приятелите си с един много важен, но доста неприятен въпрос: Защо момче като Деймън се мотае с такива като нас?

Без майтап. Имам предвид всички онези важни мацки. И момчета, всичките готини компании, в които може да влезе без проблем. Защо, по дяволите, ще иска да седне при нас — най-големите нещастници в училището?