Алисън Ноел - Вечна

Сега аз съм една от невидимите. Разбрах го в деня, когато Рейчъл и Брандън ме посетиха в болницата. И двамата се държаха много мило и външно ми съчувстваха, но мислите им ми казваха всичко. Те бяха отвратени от малките найлонови торбички, по които течаха всякакви медикаменти и се вливаха във вените ми. Погнусиха се от раните и синините, от гипсираните ми крайници. Съжаляваха ме за това, което ми се бе случило, и за загубата на родителите ми, но се стараеха да не поглеждат към огромния червен белег на челото ми. Това, което наистина им се искаше да направят, беше да избягат далеч от мен.

Наблюдавах как аурите им се завихрят едновременно и приемат един и същ тъмнокафяв оттенък. Разбрах, че в себе си се отдръпват от мен и се приближават по-близо един към друг.

Затова, вместо да си губя времето с обичайните за училищните елитни групи странни ритуали, възприети и от групата на Стейша и Онър, още от първия ден в Бей Вю се насочих към Майлс и Хевън, двамата отритнати от „готините“ неудачници, които ме приеха, без да задават неудобни въпроси. И въпреки че отстрани сигурно изглеждаме доста странно, истината е, че не бих се справила без тях. Приятелството им е едно от малкото хубави неща в новия ми живот. То ме кара да се чувствам отново нормална.

Ето причината да се старая на всяка цена да стоя далече от Деймън. Способността му да кара кожата ми да настръхва с едно докосване и да кара светът да замлъкне с една произнесена дума е опасно изкушение, на което не искам да се поддавам.

Не искам да си развалям и приятелството с Хелън.

Не искам да рискувам да се сближавам прекалено много с когото и да било.

С Деймън имаме два общи часа, но седим един до друг само в часа по английски. Така че го виждам отново чак когато прибирам всички материали от последния час по изобразително изкуство и тръгвам към изхода.

Той се затичва, отваря вратата и я задържа за мен. Минавам покрай него със забит в пода поглед и се чудя какво да направя, че всъщност да не го поканя у нас.

— Твоите приятели ме поканиха да мина довечера към вас — казва Деймън и изравнява крачка с мен. — Но се оказа, че няма да мога.

— Ах! — изпускам, без да искам, въздишка на облекчение, но веднага съжалявам, че съм си отворила устата, защото това му дава възможност да ме хване на местопрестъплението. Радостната нотка в гласа ми ме издава. — Имам предвид, сигурен ли си, че няма да можеш?

Опитвам се да го кажа искрено, дори приятелски, сякаш наистина искам да дойде, въпреки че и на глухите е ясно, че е късно да замажа положението.

Той ме поглежда весело с черните си блестящи очи.

— Напълно. Ще се видим в понеделник. — Маха с ръка и забързва към колата си, която е паркирана в червената зона и моторът й необяснимо как вече работи.

Когато приближавам миатата, забелязвам, че Майлс е вече там, чака ме със скръстени ръце и свъсени вежди. Кривата усмивка издава раздразнението му.

— Казвай бързо какво стана току-що, защото ми намирисва на нещо гадно — посреща ме сърдито, избутва ме, когато отварям вратата от моята страна, и се промъква през волана на мястото до шофьора.

— Ами, отлага го за друг път. Днес нямало да може да дойде — отвръщам и докато сядам, поглеждам през рамо с надежда да го зърна.

— И какво му наговори, за да го накараш да се откаже? — поглежда ме укорително той.

— Нищо.

Кривата му усмивка става още по-неприятна.

— Честно, не съм аз тази, която разваля вечерта ти — опитвам се да обясня. Напускам паркинга и се вливам в движението, но усещам, че Майлс продължава да ме гледа. — Какво?

— Нищо — вдига вежда и се заглежда през прозореца. Знам какво си мисли, но си замълчавам и се съсредоточавам в шофирането. Той, разбира се, не издържа, след минута се обръща към мен и започва: — Добре, де, ама обещай, че няма да се ядосваш.

Затварям очи и въздишам. Започва се с глупостите му.

— Ами просто… някак си не мога да те разбера. Нищо от това, което правиш, не ми се връзва.

Вдишвам дълбоко и се опитвам да не реагирам по никакъв начин. Защото знам, че ще стане по-лошо.

— От една страна си зашеметяващо красива. Направо да ти падне шапката. Поне предполагам, че би могла да бъдеш, понеже е трудно човек да бъде сто процента сигурен, като се има предвид, че непрекъснато се криеш зад тези грозни размъкнати качулки. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но целият ансамбъл е просто трагичен. Сякаш искаш да минеш за бездомно сираче и аз просто не разбирам защо трябва да се преструваме, че е така. Освен това, извинявай за откровеността, но опитите ти да страниш от това ново и страшно готино момче, което явно си пада по теб, са меко казано странни. — Той спира, колкото да ми хвърли един окуражителен поглед, докато събирам сили за това, което ще последва. — Обяснението може да е само едно… ти си гей.