Алисън Ноел - Вечна

Тогава тя изведнъж хваща ръката ми! Отваря уста да каже още нещо, но преди да го направи, аз вече съм станала от мястото си.

— Ей сега се връщам — измънквам и едва не събарям стола, когато изфучавам обратно натам, откъдето дойдохме преди малко, без да питам за посоката. Затова сервитьорката, с която се сблъсквам, ме изглежда тревожно и в погледа й съзирам съмнение, че ще позная съответната врата нататък по коридора и че изобщо ще стигна навреме дотам.

Поемам в посоката, посочена ми несъзнателно от нея, и прекосявам тичешком една зала с огледала — гигантски огледала в позлатени рамки, наредени по стената в права редица. Днес е петък и хотелът е пълен с гости за някаква сватба, която, от това, което виждам, не би трябвало да става.

Някаква група от развеселени хора минава покрай мен, аурите им са пълни с алкохолни изпарения и енергията от тях се предава и на мен. Оставам леко замаяна, с позиви за повръщане и така размекната, че когато поглеждам към огледалата, виждам дълга редица от Деймъновци и всички до един ме гледат право в очите.

Олюлявайки се, влизам в тоалетната, хващам се с две ръце за мраморния плот пред мивките и се опитвам да си поема дъх. Фокусирам се върху засадените в красиви саксии орхидеи, после върху течния сапун и купа от хавлиени кърпи, поставени в голям порцеланов поднос. Постепенно започвам да се успокоявам и успявам да събера мислите си.

Свикнала съм да поемам всякакви енергии, на които се натъквам случайно в ежедневието си, но бях забравила колко болезнено и силно може да ме удари тя, когато съм свалила защитата си и айподът ми не е с мен. Докосването на Сабин, когато взе ръката ми в своята, ме разтърси със силата на самотата и тихата й тъга така дълбоко, че ме заболя, сякаш някой забива в корема ми нож.

Особено когато осъзнах вината си за нейната тъга.

Сабин е самотна, знам го, но обикновено се правя, че не го забелязвам. Въпреки че живеем в една къща, двете с нея не се засичаме много често. Тя обикновено е на работа, а аз обикновено съм на училище. Вечерите и уикендите се крия в стаята си или излизам с приятели. И често забравям, че не съм единствената, която е изгубила близки хора, забравям, че въпреки че ме пое и се опитва да ми помогне, тя също се чувства толкова самотна и празна отвътре, колкото в деня, когато трагедията се случи.

Но колкото и да ми се иска да я притисна до себе си и да облекча болката й, просто не мога. Прекалено смахната и наранена съм. Аз съм едно куку, което чува мисли и разговаря с мъртвите. Не мога да поема този риск да бъда разкрита. Не искам да се сближавам твърде много с никого, дори и с нея. Най-доброто, което мога да направя, е да завърша гимназия с добри оценки, за да мога да отида в колеж и да й дам възможност да се върне към предишния си начин на живот. Може би тогава ще се събере с онзи мъж, дето работи в същата сграда, в която работи и тя. Онзи, за когото тя още не подозира. Но когато ме хвана за ръката, аз видях ясно лицето му.

Приглаждам косата си с ръце, слагам отново гланц на устните си и се връщам на масата, решена да направя всичко по силите си, за да я накарам да се почувства по-добре, без да издавам тайните си. Сядам на мястото си, отпивам от газираната вода и се усмихвам.

— Добре съм. Наистина. — Кимам утвърдително за по-голяма достоверност и продължавам бодро: — Разкажи ми за някои интересни случаи в работата ти. Има ли готини мъже?

След вечерята излизам и изчаквам Сабин да даде бакшиш на пиколото, за да докара колата отпред. Толкова се заплесвам по разкрилата се пред мен драма между момичето, което утре ще се омъжва, и нейната така наречена шаферка, че буквално подскачам от неочаквания допир на чужда ръка до моята.

— А, здрасти — казвам и усещам разливащата се по цялото ми тяло топлина и гъделичкащата тръпка в мига, когато очите ми срещат неговите.

— Изглеждаш невероятно — оглежда ме бавно Деймън, като тръгва от главата и стига до обувките, после отново се връща на очите ми. — Едва успях да те позная без качулката.

Усмихва ми се с онази негова разтапяща ме усмивка и пита:

— Хареса ли ти вечерята?

Кимам, изненадана, че успявам да го направя.

— Видях те в коридора. Исках да те поздравя, но ти изглежда бързаше за някъде.

Гледам го в очите и се питам какво прави съвсем сам в този тузарски хотел в петък вечер. Носеше тъмен пуловер, черна риза, разкопчана на врата, дънки — дизайнерска изработка, и онези обувки. Всичко е някак прекалено лъскаво за момче на неговите години и в същото време всичко си пасва идеално.