Алисън Ноел - Вечна

Но гласът в стаята ми не принадлежи на призрак. Определено. И не е на Райли. Гласът в стаята ми е на Деймън.

Така разбрах, че сънувам.

— Здрасти — усмихва се той и сяда на мястото до мен секунди след биенето на звънеца, но понеже това е часът на господин Робинс, не може да се каже, че е закъснял.

Аз кимам, като се опитвам да изглеждам спокойна и естествена и абсолютно незаинтересована. И да скрия истината, че съм хлътнала дотолкова, че го сънувам.

— Леля ти е много симпатична — поглежда ме той и започва да почуква химикалката си в чина, да натиска пружината и за отваряне и затваряне и това непрекъснато „клик–клик–клик“ направо ме влудява.

— Да, голяма работа е — казвам под носа си, проклинам наум господин Робинс, който още се бави в тоалетната, и го призовавам да прибере най-накрая тая бутилка и да влезе в час.

— Аз също не живея със семейството си — казва Деймън и гласът му спира всички други шумове в стаята. Спира и мислите ми.

Сега пък започва да върти химикалката между пръстите си, обръща я веднъж, и още веднъж, и още, с точни и уверени движения.

Стискам устни и бръквам в тайния джоб с айпода, като се чудя дали няма да е грубо, ако го включа и блокирам и неговия глас.

— Аз съм сирак.

— Сериозно? — питам въпреки твърдото си решение да поддържам разговора на абсолютния минимум.

Просто досега не съм срещала сираци на нашата възраст и винаги съм си мислела, че тази дума звучи малко самотно и тъжно. Въпреки че по вида на колата и дрехите му и предвид тази звездна петъчна вечер в хотел „Сейнт Реджис“, не го виждам да се чувства зле.

— Напълно сериозно — кима той.

В мига, когато спира да говори, веднага дочувам Стейша и Онър да си шепнат, да ме наричат откачалка и други още по-гадни неща. Но виждам как Деймън подхвърля химикалката си във въздуха и тя сякаш литва, прави няколко осморки във въздуха, преди да кацне обратно върху пръста му, и това завладява цялото ми внимание.

— А твоето семейство къде е? — пита ме той.

Просто е невероятно как шумът спира и започва, започва и спира като в някаква странна игра на музикални столове. Игра, в която аз съм тази, която винаги губи.

— Какво? — примигвам, разсеяна от вълшебната му химикалка, която се рее в пространството между нас, макар че не пропускам да чуя подигравките на Онър за облеклото ми. Нейният приятел се прави, че е съгласен с нея, но го чувам да се пита вътрешно защо тя никога не се облича като мен. Всичко това ме кара да нахлупя качулката, да пусна айпода и да обърна гръб на всичко. Включително и на Деймън.

— Къде живеят майка ти и баща ти? — не се предава той.

Затварям очи и се наслаждавам на сладката тишина през тези няколко секунди, докато говори. После ги отварям и ги забивам в неговите.

— Мъртви са — отговарям най-после и в същия миг господин Робинс влиза в клас.

— Съжалявам.

Деймън се е навел към мен през масата, на която се събираме за обяд, а аз се въртя наляво и надясно и чакам с нетърпение появата на Хевън и Майлс. Току-що отворих пакета с обяда си и открих между сандвича и пържените картофи едно червено лале. Лале! Като онова от петък. И въпреки че нямам никаква представа как го е направил, съм убедена, че е работа на Деймън. Но това, което ме тревожи, не са странните фокуси, а начинът, по който ме гледа, начинът, по който ми говори, начинът, по който ме кара да се чувствам…

— За семейството ти. Не знаех…

Свеждам поглед към бутилката с плодовия сок, въртя капачката му наляво–надясно, наляво–надясно и се моля той да смени темата.

— Не обичам да говоря за това — казвам накрая.

— Аз знам какво е да изгубиш любим човек — прошепва Деймън, протяга ръка през масата, слага я върху моята и ме изпълва с прекрасна смесица от топлина, спокойствие и чувство за сигурност… Затварям очи и й позволявам да влезе в мен. Позволявам си да й се насладя. Щастлива, че чувам какво ми казва, а не какво мисли. Като обикновено момиче… с едно не чак толкова обикновено момче.

— Ъ–ъ… извинявайте.

Отварям очи и виждам Хевън, която стои до ръба на масата и е леко наведена към нас. Жълтите й очи гледат злобно към ръцете ни.

— Съжалявам, ако прекъсвам нещо.

Отдръпвам ръката си и я заравям в джоба, сякаш е нещо неприлично, което никой не бива да вижда. Искам да й обясня, че видяното от нея е нищо и не означава нищо, но в себе си знам прекрасно, че не е точно така, затова не мога да измисля какво да й кажа.

— Къде е Майлс? — отварям най-накрая уста.