Алисън Ноел - Вечна

— Как мина мачът? — ръгам с лакът Майлс, опитвайки се да привлека вниманието му върху нас и да го отдалеча от електронния му приятел.

— Всичко, което знам, е, че отборният дух беше малко в повече. Някой победи, а друг загуби. Виж, в събота си бях предимно в моята стая и си чатих с този приятел, който, между другото, се оказа голям тлъст лъжец — поклаща разочаровано глава и ни сочи към екрана на миникомпютъра си. — Вижте това. През целия уикенд го моля за снимка, защото няма начин да се срещна с него, без да разбера предварително как изглежда, и ето какво ми изпраща. Тъп позьор!

Поглеждам набързо към снимката на дисплея, без да разбера защо Майлс се пали толкова.

— И откъде си толкова сигурен, че това не е той? — поглеждам го учудено.

— Защото на снимката съм аз — обажда се Деймън.

Вероятно Деймън е бил модел за известно време, докато е бил в Ню Йорк. Ето защо снимката му витае в киберпространството и чака някой да я свали от там и да я представи за своя.

И въпреки че приемаме обяснението, и се смеем до припадък на странното съвпадение, има нещо, дето някак не мога да си го обясня. Ако се е преместил тук от Ню Мексико, а не от Ню Йорк, не трябва ли на снимката да е забележимо по-млад? Защото не познавам човек, който да изглежда на седемнайсет така, както е изглеждал на четиринайсет или петнайсет, а върху дисплея на миникомпютъра на Майлс той е точно такъв, какъвто е в момента.

И аз не намирам логично обяснение за това.

Следобед имаме изобразително. Нареждам се на опашката за шкафчетата с учебните материали, грабвам всичко необходимо, тръгвам към моя статив и се опитвам да остана равнодушни, когато виждам, че Деймън е седнал точно до моето място. Поемам дълбоко въздух и се заемам с обичайните приготовления. Закопчавам работната си престилка, отварям боите, избирам си четка и уж случайно хвърлям поглед към платното му, но веднага навеждам глава, за да не издам изумлението си от майсторската му работа — прекрасно изпълнение на картината на Пикасо „Жена с жълта коса“.

Задачата ни е да нарисуваме картина на един от големите майстори, да изберем една от тези превърнати в икони творби и да се опитаме да я пресъздадем възможно най-точно. Не знам защо реших, че една от онези прости на вид картини на Ван Гог ще ми бъде по силите, въобразих си, че с този избор съм си опекла работата и шестицата ми е в кърпа вързана. Но сега, когато гледам към хаотичните си трескави мазки на четката по платното, разбирам, че съм го подценила. И е твърде късно да поправя нещата. Но най-лошото е, че нямам никаква представа как да продължа.

Откакто съм медиум, вече не ми е необходимо да уча. Няма нужда дори да чета. Просто слагам ръце на книгата и цялата история се появява в главата ми като филм. Ако питате за тестовете, да го кажем така — вече не ми трябват „пищови“. Просто прокарвам пръсти по въпроса и отговорът ми се разкрива на секундата.

Но с изкуството нещата са съвсем различни.

Защото талантът не може да се имитира.

Затова и моята картина е на светлинни години от тази на Деймън.

— „Звездна нощ“? — пита той и кима към мокрото, жалко, наплескано в синьо платно.

Вътрешно се гърча от срам и не без основание се изненадвам, че е успял да отгатне коя е творбата, предвид какво шарено петно съм сътворила.

И сякаш да измъча допълнително себе си, хвърлям още един поглед към неговите прокарани като че на шега точни контури и изящни извивки. И прибавям това към безкрайния списък от нещата, в които той е невероятно добър.

По английски също е върхът. Може да отговори на всички зададени от господин Робинс въпроси, което е просто фантастично, предвид, че трябваше да прочете всичките триста и няколко страници на „Брулени хълмове“ само за една нощ. Да не споменавам познанията му по история. Където и да го пипнеш, започва да ти говори, сякаш е бил очевидец на онези потънали в мъглата на вековете събития, за които учим. Освен това си служи еднакво добре и с двете ръце, което може и да не е кой знае колко впечатляващо, но когато го видиш да пише с едната ръка, а с другата да рисува, без някоя от дейностите да страда заради другата, не можеш да не се смаеш. Да не споменавам онези странни лалета и вълшебната му химикалка.

— Точно като Пикасо. Чудесна е — кима госпожа Мачадо, загледана в картината му, и поглажда дългата си лъскава плитка.

Аурата й вибрира в красиво кобалтовосиньо, а съзнанието й прави цигански колела и салта, подскача от радост и пробягва из мисления й списък с талантливи бивши ученици, само за да установи, че никога досега не е преподавала на такъв природно надарен гений.