Алисън Ноел - Вечна

В мига, когато казва това, образът на Деймън изниква пред мен толкова красив, толкова секси, толкова ясен и осезаем! Изкушавам се да протегна ръка и да го докосна. Но вместо това прочиствам гърлото си, изкарвам колата назад и казвам:

— Никой. Не харесвам никого. И да знаеш, че за последен път те моля за помощ.

Когато идва време за английския, аз съм толкова замаяна, с потни длани и със свито сърце, точно както ме описа Райли, че не мога да не й призная известна проницателност. Но когато виждам Деймън да говори със Стейша, прибавям към дългия списък и „параноична“.

— Извини ме — казвам, когато божествено дългите му крака, заели мястото на глупавия капан на Стейша, препречват пътя ми.

Но той не ми обръща внимание и остава надвесен над чина й. Без да искам, виждам как се пресяга зад ухото й и вади оттам една още неразцъфнала розова пъпка.

Една–единствена бяла розова пъпка.

Свежа и чиста, с блестящи капчици роса по нея.

Когато й я поднася, тя изписква толкова силно, че човек би си помислил, че й е поднесъл диамант.

— Боже мой! Не мога да повярвам! Как го направи? — пищи на умряло Стейша и размахва розата, да не би някой да пропусне да я забележи.

Стискам устни и забождам поглед в пода. Бързо напипвам айпода и го надувам, докато гласът й заглъхне.

— Трябва да мина — зарязвам извиненията и карам направо.

Очите ми срещат неговите и улавят топлината им само за миг, после черните въглени се превръщат в два ледени къса и той ми освобождава пътя.

Хуквам към чина, без да поглеждам към никого. Краката ми се движат така, както се очаква от тях — единия пред другия и обратно, като на зомби, робот, нещо нямо и бездушно, което е програмирано да се движи, но не е способно да мисли самостоятелно. Сядам на стола, вадя автоматично от раницата тетрадката, книгата и химикалката и се правя, че не забелязвам с какво нежелание пристъпва към мястото си Деймън, как си влачи краката към мен, когато господин Робинс влиза в клас.

— Каква смрад! — изсъсква Хевън, отмята бретона си и забива поглед напред.

Ругатнята й отнема вероятността да спази единственото обещание, дадено на Нова година, което тя все пак имаше възможност да спази, и то само защото намира думата „смрад“ за забавна.

— Знаех си, че няма да продължи дълго — поклаща глава Майлс, докато наблюдава как Деймън взема акъла на малките глезли с естествения си чар, с вълшебната химикалка и с онези глупави смрадливи розови пъпки. — Беше прекалено хубаво, за да е истина. Казах го още първия ден. Помниш ли, че го казах?

— Не! — тросва се Хевън, все още загледана в Деймън.

— Нищо не помня.

— Обаче го казах — настоява Майлс, изгълтва минералната си вода и кима доволно. — Казах го, но ти не си ме чула.

Вторачвам се в сандвича си и започвам да дъвча. Нямам никакво намерение да влизам в спор „кой какво каза и кога“ и определено не искам да поглеждам към Деймън, Стейша и всеки, който е на тяхната маса. Още не бяхме започнали часа, бяхме точно по средата на проверката за отсъствия, когато Деймън се наведе към мен и ми връчи един сгънат на триъгълник лист.

За да го предам на Стейша, моля ви се!

— Предай си го сам — казах през зъби, без да го докосвам, и в същото време се замислих как едно сгънато на три парче хартия може да предизвиква такава болка в гърдите ми.

— Хайде де — прошепна той и подхвърли бележката така, че падна на милиметър от пръстите ми. — Обещавам, че няма да пипнеш грип.

— Не става дума за грипа — погледнах го ядосано.

— А за какво става дума тогава? — попита ме той и ме заслепи с тъмния си поглед.

Става дума за това, че не искам да я пипам! Не искам да знам какво пише в нея! Защото в мига, когато се докосне до пръстите ми, аз виждам написаното в главата си — цялото флиртаджийско, закачливо и подканящо съобщение. Неприятният факт е, че дори да не я докосна, ще чуя съдържанието й в мислите на Стейша, но така поне ще мога да се преструвам, че се е заблудила, че глупостта й я е подвела и не е разбрала правилно написаното. Но ако го докосна, тогава ще е ясно, че всичко е истина… а аз просто не мога да го понеса…

— Предай си го сам — казах накрая, побутнах листа с върха на химикалката си и го изпратих на ръба на чина си, ядосана от тревогата, която обзема беснеещото в гърдите ми сърце.

И още повече се ядосах, когато той го взе и го прибра в джоба си, вместо да й го даде.

— Ехо, Земя вика Евър!

Тръсвам глава и се обръщам към Майлс.

— Питам какво стана. Не че ще си търсим вина, но все пак ти последна от нас говори с него…