Алисън Ноел - Вечна

И на мен ми се ще да зная какво наистина е станало. Спомням си, че вчера в часа по изобразително очите му потърсиха моите. Помня топлата вълна по кожата си, когато ме докосна. Помня, че си тръгнах убедена, че между нас има нещо специално — някаква магия дори. Но после си спомних онова момиче, с което го видях, преди да започне да сваля Стейша. Онази надута красавица с червената коса, с която беше в „Сейнт Реджис“, която така удобно бях забравила… и изведнъж разбирам колко наивна и глупава съм била да си въобразявам, че може да хареса мен. Сега осъзнавам всичко. Истината е, че Деймън е от онези момчета, които си играят с хората. И го прави с всички.

Поглеждам към другата маса точно в мига, когато Деймън вади цял букет от розови пъпки от ухото, ръкава, деколтето и чантата на Стейша. Скърцам със зъби и обръщам глава, за да си спестя прегръдката, която ще последва вместо благодарност от нейна страна.

— Не съм направила нищо — казвам и се чувствам не по-малко объркана и засегната от Майлс и Хевън от непостоянството на Деймън.

Чувам мислите на Майлс, който претегля думите ми и се опитва да реши дали да ми вярва или не. В крайна сметка въздъхва и пита:

— И ти ли се чувстваш така отхвърлена, нещастна и обидена като мен?

Поглеждам го и едва сдържам желанието си да му се доверя, да излея всичко, целия казан от чувства, който ври в душата ми. Как може до вчера да съм убедена, че между нас се случва нещо голямо, а днес да бъда сюрпризирана от всичко това ? Но само клатя глава, събирам нещата си и тръгвам към класа си много преди да бие звънецът.

В часа по френски се замислям как да направя така, че да пропусна следващия час по изобразително изкуство. Сериозно. Защото дори и сега, докато правя обичайните упражнения, мърдам устни, спрягам глаголи и чета новите думи, болката в сърцето ми не утихва. Какво да измисля? Свиване на стомаха, гадене, треска, грип — каквото и да е, само да мине пред госпожа Мачадо.

И не става дума само за Деймън. Истината е, че изобщо не знам защо написах този предмет на първо място в списъка със свободно избираемите. Ясно е, че нямам и капчица талант. Проектът ми е просто ужасен и не е като да кажеш, че от малка искам да стана художник. И да, ако прибавим и Деймън към всичко това, изобразителното не само че ще ми прецака дипломата, но и два учебни часа всяка седмица ще се чувствам зле.

Накрая все пак решавам да отида. Защото мисля, че така е редно. И започвам толкова усърдно да подреждам нещата си, да си закопчавам престилката и да редя четките, че в първия момент не забелязвам, че го няма. И понеже минутите минават, а него все още го няма, грабвам боите и насочвам вниманието си към платното.

И веднага забелязвам онзи глупав сгънат на три лист, закачен на ръба на статива.

Втренчвам се в него с такава сила, че всичко останало потъмнява и се размазва. В класната стая остава един–единствен предмет. Имам усещането, че сега целият ми свят се съдържа в този оставен върху тънката дървена рамка лист, върху който пише името Стейша. И въпреки че нямам представа как е попаднал тук и повторният оглед на стаята потвърждава, че Деймън не е тук, аз не искам да го виждам, не искам изобщо да е близо до мен. Отказвам да участвам в мръсните му игрички.

Грабвам четката и го первам с всички сили. Той литва във въздуха и поема надолу в бавен танц. Докато го гледам, съзнавам, че постъпвам детински, направо смешно, особено когато госпожа Мачадо се приближава и го вдига от пода.

— Май че изпусна нещо — казва тя с мелодичния си глас и ми се усмихва лъчезарно, понеже не знае, че съм го направила нарочно.

— Не е за мен — отвръщам и започвам да пренареждам нещата си, надявайки се тя лично да го предаде на Стейша или, още по-добре, да го хвърли в кошчето.

— Значи в класа има друга Евър, която не познавам? — пита мило тя.

Какво?

Вземам бележката, която тя люлее с два пръста пред очите ми, и виждам името Евър, изписано с красивия му почерк, който не бих могла да сбъркам никога. Нямам представа как би могло да стане това и не виждам смислено обяснение. Защото знам какво видях.

Пръстите ми треперят, докато разгъвам трите подгънати краища, изглаждам гънките и ахвам. Пред себе си виждам малка, но красива рисунка — малка и подробна рисунка на прекрасно червено лале.

Хелоуин е само след няколко дни, а аз все още не съм довършила костюма си. Хевън ще се гримира като вампир (Бррр!). Майлс ще бъде пират, и то едва след като го разубедих да се явява като Мадона от силиконовия й период, а за себе си няма да издавам каква ще бъда. Обаче страхотната ми идея се оказа прекалено амбициозна и аз вече губя вяра, че ще успея.